От счупванията на лицевите кости, най-често срещано е счупването на долната челюст. Това се дължи на подвижното ѝ свързване с останалите лицеви кости, на по-изпъкналото ѝ разположение, както и на слаби места в структурата на костта. Основните причини за фрактури на долната челюст са различни видове травми (битови, транспортни, спортни). Друга група причини са патологични процеси (кисти, тумори), които се развиват в костта, отслабват структурата ѝ и предизвикват фрактури по време на нормална функция (при дъвчене например).
Фрактурите на долната челюст могат да бъдат открити и закрити – с или без досег с устната кухина. В зависимост от фрагментите, на които е разделена костта могат да са единични и множествени. Тъй като долната челюст е разположена и в двете лицеви половини, съответно може да се наблюдават едностранни и двустранни фрактури.
Основните симптоми на долночелюстните фрактури са променена не нормална (патологична) подвижност, разместени фрагменти, нарушена захапка. Съпътстващи оплаквания са болка, нарушена сетивност, кървене, нарушение в затварянето и отварянето на устата, лицева асиметрия. Тези симптоми присъстват при почти всички видове травми и без наличие на основните симптоми не е сигурно, че се е стигнало до фрактура на челюстта.
Диагноза се поставя след обстоен преглед и разговор с пациента с оглед на наличните симптоми. Изследванията, които се правят са свързани с уточняване на локализацията на фрактурата и нанесени поражения върху сетивността и зъбите. Назначават се необходимите рентгенографии (панорамни, секторни) и/ или томографии (скенери). Правят се изследвания за сетивност на кожата в областта при нужда. Проследяват се и зъбите чрез тест за виталност на пулпата (студен тест, електроодонтодиагностика).
Лечението включва наместване на фрагментите на костта, ако е необходимо, тяхното фиксиране и стабилизиране (обездвижване на долната челюст). Това може да се случи чрез консервативни или хирургични методи.
При консервативните методи не се нарушава целостта на кожата и лигавиците. Осигуряването на неподвижност на челюстта се постига най-често чрез шиниране на зъбите и захващането им за горните зъби. По този начин за известен период от време (обикновено няколко седмици) пациентът не може да отваря устата си. Могат да се използват и подбрадници с еластични краища, които да притискат външно долната към горната челюст и по този начин да я обездвижват. Пациентът не може да дъвче и говорът е силно нарушен.
Хирургичните методи се използват, когато е невъзможно да се приложи класическо шиниране. Такива са случаи, при които липсва достатъчен брой зъби, невъзможно е външно наместване на фрагментите, множествени фрактури, невъзможност за отваряне на устата и др. Използват се телени шевове, метални пластинки, винтове. Обикновено се налага втора операция за премахването им.
След като мине периодът, през които долната челюст е била неподвижна и фрактурата заздравее, лечението продължава с постепенно натоварване и раздвижване. Пациентът се „захранва“ и започва да дъвче, тъй като през периода на фиксация на челюстта се приемат само течни храни. В началото се приемат меки и кашави храни и постепенно се преминава към по твърди и накрая към хрупкави храни.
Този процес се налага за превенция на претоварване на челюстната кост, зъбите, дъвкатените мускули и долночелюстните стави. По този начин постепенно се раздвижват и дъвкателните мускули и се регулира тонусът им.
При претърпяна травма и съмнение на фрактура на долночелюстна става е добре да се потърси своевременно лекар по дентална медицина със специалност орална или лицево-челюстна хирургия. Лечението трябва да се извърши в отделение по лицево-челюстна хирургия, защото тези травми изискват подробно изследване и наблюдение, тъй като крият рискове от различни усложнения.
