Майката и бащата са нужни на бебето преди всичко за емоционална опора. В първите месеци след раждането си то се възприема като едно цяло с близката му обгрижваща фигура (обикновено майката). То има нужда от тази свързаност, за да се чувства сигурно и да изгради доверие в заобикалящия го свят, изпълнен с неизвестни. В контактите с основния обгрижващ го, обикновено майката, бебето изгражда емоционална привързаност. Тази близка връзка е предпоставка за начина, по който ще се свързва с хората и ще изгражда близки взаимоотношения по-нататък през живота си и като възрастен. Освен това е важен ранният контакт и споделеното внимание, например детето се усмихва или плаче, майката съответно му се усмихва, говори, успокоява го с думи, след което детето подава нови сигнали и майката отново отвръща. Всяко от тези взаимодействия води до образуване на нови синапси и заздравяване на образуваните вече синапси в мозъка.
 
Когато майката и бебето са възпрепятствани и този контакт не може да се случи, поради нуждата на бебето от интензивни и продължителни лекарски грижи, е необходимо да сме нащрек. Бебето трябва да се справя само с нахлуващите от сетивата множество външни непознати стимули, както и от вътрешните усещания на тялото му, без опората от познатите му сетивни усещания от майката и при липса на човешки контакт като цяло. Психичното му здраве е в сериозен риск.

С термина "хоспитализъм" Рене Шпиц обозначава съвкупността от соматични и психични смущения, предизвикани у децата през първите 18 месеца от продължителна раздяла с близката обгрижваща фигура поради болничен престой или престой в институция. Възпрепятстването на изграждане на афективна връзка с майката (т.нар. тотална афективна недостатъчност), води до тежки нарушения като изоставане във физическото развитие, в овладяването на моториката и езика, в приспособяването към средата, до слаб имунитет и дори до смърт (Лапланш и Понталис, 2009).
 
От своя страна майките са също значително затруднени да инвестират емоционално във връзката с бебето си, с което са разделени. За някои е трудно дори да отидат при него, а за други - да го погледат, да му говорят, да му дадат име. „Майките, които току-що са родили  дете, което незабавно им е отнето, понеже лекарите смятат, че е застрашено, са погълнати в такава силна драма, че изгубват всички свои ориентири. Времето е спряло, а дните се измерват само с ритъма на претеглянията на бебето, което продължава бременността без тях, в кувьоз, който вместо тях износва детето, което не са могли да задържат” (К. Вание, „Да се родиш недоносен”, 2016). Още повече майката е допълнително затруднена да инвестира психически в бебе, което ѝ сочи нейната собствена безпомощност и провал. За майката може да е трудно да се почувства наистина майка.
 
Работата с майките е свързана с работа по раздялата, траура по очакваното бебе. Именно след тази раздяла в психичното им пространство, за тях става възможно да се обърнат към реалното бебе и да си представят за него едно възможно бъдеще.
 
„Ако времето на хоспитализация дава възможност на детето да се възстанови, то също така трябва да позволи и на майката да се възстанови, в противен случай тя ще бъде неспособна да се грижи за него при напускане на отделението” (К. Вание, 2016).
NEWS_MORE_BOX
 
 
За родителите често е трудно да преминат през травматизма на преждевременното раждане, понякога това отнема години, а може да бележи и целия им по-нататъшен живот. Често невъзможността да продължат живота си напред и „застиването” в чувството за вина от случилото се ги възпрепятства в пълноценното свързване с децата и възможността да имат удовлетворяващи  преживявания с тях в ранната им възраст. А когато ранният контакт е нарушен, и свързването по-късно страда.
 
Свързването с детето може да започне да се случва през призмата на болното, крехко същество, което се е родило рано и е застрашено от много опасности за здравето си, след като едва се е преборило за живота си. Тревогата често прераства в свръх ангажираност с телесното здраве на детето.
 
Родителите и особено майката може да изгради стил на свръхпредпазване на детето от всичко (лошо), което може да му се случи, например да ограничава контактите му с децата, за да не се зарази с вируси, да не му разрешава да тича, за да не падне и т.н. Този свръхконтрол може да възпрепятства естественото развитие на детето, неговите спонтанност и любопитство и склонността му да опитва нещата и така непрекъснато да учи повече за себе си и света. А напротив, да остане твърде дълго в позиция на пълна зависимост от майка си.
 
В заключение, детето, отглеждано дълго време в кувьоз, разделено от родителите си, е по-вероятно да израсне с трудности в регулацията на емоциите и свързването си с другите.  
 
Нарушенията в привързаността повишават риска от психопатология в детска и зряла възраст. Незрелостта на мозъка при раждането в комбинация с раздялата с родителите прави тези деца с многократно по-висок риск от емоционални, социални, поведенчески и/или обучителни трудности по-късно в живота.
 
Ето защо е толкова важно родителите да имат възможност да са до бебетата си още от раждането, независимо от състоянието им и необходимостта от интензивни грижи. Понякога самите майки не са готови да се срещнат с детето си и могат да бъдат придружени през загубата на очакваното си бебе до срещата с реалното от подготвен специалист в неонатологичното интензивно отделение. Настояването на всяка цена майката и бебето да са заедно в такива случаи не би било полезно нито за бебето, нито за майката. Специалистът би могъл да бъде свързващото звено между тях.