Вроденият имунитет е особено важен що се отнася до защитните способи, предавани по наследство. Той изгражда първата фаза на реакция от страна на организма при борба с болестотворни микроорганизми, попаднали от външния свят.


Вроденият имунитет се представя от няколко специфични структури в човешкия организъм. Най-важният защитен орган в човешкото тяло е кожата. Тя е главната защитна бариера, която предпазва организма от проникване на болестотворни микроорганизми от околната среда. Когато нейната цялост не е нарушена, тя реагира адекватно и предпазва вътрешните органи от навлизане на бактериите от околната среда.

 


Много голям процент от попадналите бактерии по кожната повърхност се инактивират от млечните и киселинни секрети, съдържащи се в потта. Също така ниският киселинен коефициент на потта помага за унищожаването на болестотворните патогени. Мукусът, който се секретира от клетъчните мембрани, покрива вътрешната повърхност на тялото и блокира проникването на бактерии в сърцевината на епителните клетки, където започва тяхното масово делене и увреждане на организма.

 

Микробният антагонизъм, който се осъществява от естествените бактерии в организма, също така има силен защитен ефект като потиска възможността за проникване и растеж на попадналите от околната среда бактерии и гъби.

Основната функция на вроденият имунитет се осъществява от неутрофили, еозинофили и макрофаги. Тяхната задача е да унищожават попадналите от околната среда вредни бактерии. Клетките, които поглъщат и смилат микроорганизмите са така наречените фагоцити. Те са макрофаги, микрофаги и неутрофили. С помощта на последните болестотворните микроорганизми се поглъщат от клетките-защитници и се унищожават, като по този начин се намалява вероятността за тяхното развитие и осъществяване на увреждащо действие върху организма.

Процесът на фагоцитоза е многоетапен. Първото стъпало е фазата на адхезия. При нея клетките-защитници сключват контакт с попадналите чуждородни и болестотворни антигени. Прилепналите антигени до фагоцитиращите клетки се поглъщат от тях чрез активиране на актин-миозинова контрактилна сила от страна на клетката-защитник. За целта се образуват специални псевдоподи. Клетъчната мембрана се вгъва навътре и болестотворният организъм попада в клетката, задържан в клетъчна вакуола, която е изградена от структури на клетъчната мембрана на клетките защитници. След това настъпва фаза на деструкция посредством сливане с лизозоми, които имат смилащи ензими и унищожават чуждия антиген. Деструкцията и фагоцитозата се осъществяват благодарение на реактивни кислородни радикали и инхибитори на бактериалния метаболизъм, което доказва водещата роля и важност относно приема на антиоксиданти с храната.

NEWS_MORE_BOX

 


Както неутрофилите, така и макрофагите също разпознават таргетните участъци директно чрез мембранни структури. Те действат значително дълго време. Еозинофилите от своя страна са слаби фагоцити, но са важни за защитата на организма. Срещу големи чревни паразити те действат като освобождават своите гранули извънклетъчно. Неутрофилите са характерни със силата си на отговор при различните пиогенни бактерии, вируси и протозои.

 

Някои вируси използват репликационната система на гостоприемника, за да може да се осъществи тяхното размножаване и активиране в организма. Защитата от тях се осъществява главно от специфичните клетки-убийци. Също така системата на комплемента е един от главните медиатори на възпалителните реакции в тялото. Активира се от антителата на имунните комплекси или в присъствие на някои микроорганизми и автоантитела. Системата медиира и вродения, и придобития имунитет. Основната функция на комплементната каскада е разцепването на С3 до С3А и С3В с помощта на специфичен ензим С3 конвертаза. Фрагментите С3 и С5 се наричат още анафилатоксини и могат да предизвикват дегранулация на мастоцитите с освобождаване на хистамин и други специфични медиатори.

В отговор на ранните възпалителни реакции се включва още един важен компонент на вродената имунна реактивност на организма. Касае се именно за протеините от реактивната фаза, които се повишават в отговор на дразнене от страна на отделените медиатори в ранната възпалителна фаза. Доказано е, че тяхното освобождаване се регулира от степента на увреждане на тъканите и органите в човешкия организъм в резултат на действието на болестотворните патогени.