Витилигото е заболяване, характеризиращо се със смущения във функцията на пигмент-образуващите клетки. Такива са локализирани на различни места в организма и макар в повечето случаи да се асоциира само с депигментация на кожата, то такава може да се наблюдава и в областта на лигавиците и съдовата обвивка на окото. Относно етиологията на нарушението във функция на меланоцитите има още много да се изяснява.

 

Понастоящем се приема, че витилигото е автоимунно заболяване - такова, при което е налице загуба на толеранса на имунната система към собствените тъкани. Не безизвестно е, че то често се комбинира с други автоимунни заболявания - ангажиращи щитовидната жлеза, хормон-продуциращите острови в панкреаса, лигавицата на стомаха, опорочавайки обмяната на витамин В 12, както и заболявания, при които автоагресията е насочена системно към органи в целия организъм, както е при лупуса и др. В повечето случаи обаче, витилигото се изявява самостоятелно. Има данни за наследствени случаи на заболяването, но обикновено при засегнатите лица липсва анамнеза за наличието му у родственици.  Не рядко специалистите свързват изявата му с тежък стресов момент, което се описва и при много други заболявания, считани за автоимунни.


 

 

Витилиго се наблюдава във всяка възраст и пол и не зависи от етническата принадлежност. В половината от случаите началото на заболяването е преди 20 годишна възраст, при не малка част преди 40. Клиничната картина на заболяването се изразява в поява на депигментирани участъци в различни области на тялото. Обикновено започва с често излаганите на слънчева светлина зони – лице, особено около устата, очи, ноздри, шия,  ръце, крака. Наблюдава се и по тялото, често около пъпа, подмишниците, гърба, слабините и др. При насочено търсене е възможно установяването на депигментиране и в областта на видимите лигавици. Космите в засегантите зони също губят пигмента си, включително коса, брада, мигли, вежди.  

 

 

Колко големи са петната, кои места обхващат, с какъв интензитет прогресира  – това са индивидуални особености.

Дерматолозите описват няколко типа на разпространение:

  • фокално витилиго - става въпрос за единствено или ограничена група от петна;
  • генерализирано витилиго - при него петната се намират най-често симетрично по цялото тяло и крайници;
  • акрофациално витилиго - петната обхващат само лицето и зоните между пръстите;
  • сегментно витилиго – петната са разположени едностранно, наподобявайки линия, т. нар. дерматом;
  • универсално витилиго – депигментацията е с тенденция към обхващане на цялото тяло.

 

 

В подкрепа на диагнозата на заболяването е типичната клинична картина. Интерес за лекаря представлява наличието на рискови фактори като сериозно слънчево изгаряне, повишена кожна чувствителност или съпровождащи дерматологични заболявания, фамилна обремененост, съпровождащи заболявания с автоимунен характер. Кожната биопсия доказва морфологичните изменения, касаещи меланоцитите и тяхната функция. Освен това тя може да покаже наличието на имунокомпетентни клетки, сигнализиращи участието на имунната система.

 

 

Лечението на витилигото е трудно. Съществуват различни методи – консервативни и не само, с които дерматолозите от години се опитват да спрат прогресията на  заболяването, но ефектът от тях е различен при всеки пациент. На първо място това е локалното приложение на кортикостероидите – средство, използвано под разнообразни форми в борбата с не малко състояния за овладяване на нежелана имунна реакция. Чрез кремове и мазила кортикостероидите могат да осигурят нормализиране пигментирането на кожата при достатъчно продължително лечение, но следва да се вземат предвид възможните усложнения и съобразените с тях корекции в дозите. През последните години започна изследването и на други вещества, модулиращи имунния отговор, като средство за борба с витилигото, но засега резултатите от клиничните изпитвания са оскъдни.

 

 

Най-голям успех на лечението му постигат дерматолози чрез т. нар. PUVA  терапия. Тя използва облъчването с UVA лъчи, чувствителността на кожата към които е повишена чрез предварителното приложение на специфични съединения – псоралени. Това провокира пигментация. При ниска степен на засягане на кожата, псоралените се прилагат директно върху участъците и 30 минути по-късно пациентът се подлага на UV-лъчението до порозовяване на депигментираните зони. Методът се прилага два три пъти седмично, като в хода на терапията интензитетът на лъчите се увеличава до получаване на търсения ефект. Необходима е, разбира се, правилна дозировка във връзка с опасността от изгаряне на кожата и дори хиперпигментации, обикновено от страна на околната здрава тъкан. Допълнително следва да се отбележи, че след всеки подобен лечебен курс е наложително използването на слънцезащитни средства, поради високата чувствителност на кожата.

 

При висока степен на обхващане на тялото от депигментирани зони е показано системното използване на псорален през устата, следвано от UV-облъчване, отново по схема, не повече от два-три пъти седмично. Тук освен изгаряне и хиперпигментации, могат да се проявят и обща отпадналост, гадене, повръщане. Описва се и засилено окосмяване. Важно е да се отбележи, че се увеличава сензитивността към слънчевата светлина, съответно и опасността от рак на кожата. Все пак използваните дози псоралени не са толкова високи, за да говорим за сериозен риск от последния. Така или иначе, мерки за предпазване от UV-лъчите на открито са наложителни.

 

 

Големи надежди се възлагат на тесноспектърната UVB- терапия, но изпитванията в тази насока са все още недостатъчни и не се знае много за предимствата и пред PUVA.

 

В случаите, в които депигментацията е в по-висок процент от останалата здрава кожна тъкан, може да се мисли и за депигментирането на нормалните участъци. Това се постига с локалното приложение на монобензилов етер на хидрохинона върху нормално оцветената кожа. Необходимо е да се знае, че това повишава чувствителността към обикновената слънчева светлина. Самият препарат може да предизвика възпалителна или алергична реакция.

 

 

Наскоро британци съобщиха за успешно пигментиране при лабораторни мишки чрез употребата на вещество, изолирана от черния пипер, придаващи му характерния пикантен вкус. Пиперинът стимулира образуването на пигмент в кожата. Британците са изследвали изолираното и комбинираното с UV лъчи приложение. Задоволителен резултат след първото е постигнат след шест месеца. При комбинацията процесът се ускорява, ефектът е по-траен, но и рискът от нежелани хиперпигментации и рак на кожата се повишава.

 

 

При отделни пациенти със стабилизиране хода на витилигото е възможно да се проведе и хирургична намеса с козметична цел. Като такава се прилага автоложната кожна трансплантация и нейни варианти. Като оперативна намеса тя е свързана с много рискове, а и цената я прави недостъпна за всеки. Татуажът е друг вариант за маскиране на заболяването, но резултатите също не са достатъчно задоволителни – трудно се постига правилния нюанс, не се повлиява от слънчевата светлина както околната здрава кожа и с времето избледнява. В процес на разработка е и автоложната трансплантация на меланоцити.

 

 

Не на последно място играе роля и борбата с естетическия дефект с помощта на козметиката. Мерки за избягване на пигментирането на околната кожа и средства за потъмняване на засегнатите участъци могат да прикрият дефектите. Постигането на съвършена хомогенност в цвета на кожата обаче понякога е истинско предизвикателство.