Болестта на Паркинсон е второто най-често срещано невродегенеративно заболяване след болестта на Алцхаймер. Броят на засегнатите от тази болест нараства с най-висока скорост всяка година в сравнение с всяко друго дегенеративно заболяване на нервната система.


Преди въвеждането на актуалните към този момент медикаменти, средната очаквана продължителност на живот е била по-малка от 10 години след поставянето на диагнозата. Причина за настъпване на леталитет, както тогава, така и сега, са вторичните усложнения, развиващи се на фона на двигателния дефицит – сърдечни и белодробни проблеми, травми, инфекции.


Благодарение на актуалните терапевтични възможности, към днешна дата, продължителността на живот на болните с болест на Паркинсон е сравнима с тази на здравите хора. Не така стоят нещата обаче по отношение на качестовото на живот. Последният признак е също важен крайъгълен камък, който стои при определяне на терапевтичния план.



Диагноза и стадии на развитие на болестта 

Болестта на Паркинсон се дефинира със следните симптоми:

  • Брадикинезия/Акинезия – общо забавяне на движенията или липса на движение;
  • Ригор – повишен мускулен тонус;
  • Тремор.

Във всички стадии към по-гореизброените симптоми могат да се наблюдават допълнително и:

  • Сензорни нарушения;
  • Автономни нарушения;
  • Когнитивни нарушения;
  • Емоционални нарушения.

Към днешна дата е налично разделение на моторни от не-моторни нарушения, като моторните нарушения са ядрото, т.е те са решаващи за диагнозата. Касае се за едно заболяване, засягащо цялостно нервната система на човека, което показва постоянна прогресия (влошаване) във времето.


По-голяма част от пациентите със синдром на Паркинсон, което означава с типичните моторни симптоми, страдат от т.нар. идиопатична Паркинсонова болест, която се характеризира с телца на Lewy и бавна прогресия. 10-25% от пациентите страдат от т.нар. атипична Паркинсонова болест, която се характеризира с различна подлежаща патология, различно протичане (обикновено по-агресивно) и други симптоми, въпреки началните прилики в симптомите с идиопатичната Паркинсонова болест. Това може да стане причина за погрешно диагностициране и е водещ мотив, всеки болен с Паркинсонов синдром да се обърне към съответния специалист в тази област още в ранен етап на диагностициране.

 

Диагнозата и диференциално-диагностичните разсъждения започват отначало с клиничната оценка от съответния специалист. Задължително е, поне в началото, и невроизобразяване на главен мозък (когато е възможно с ядрено-магнитен резонанс), за да се изключат състояния, които могат да са причина за вторично развитие на Паркинсонов синдорм (напр. хидроцефалия).


Към днешна дата съществува и друг метод, подпомагащ диагностицирането на болестта на Паркинсон и служещ за отдифенециране в известна степен на идиопатичния от атипичния Паркинсонов синдром, а именно СПЕКТ (SPECT) –скенерът.


Стадии на заболяването по отношение на терапевтичния отговор

  • Първи стадий – стадий на „медения месец” – в този стадий на заболяването двигателните симптоми се повлияват отлично от терапията, без да се наблюдават усложнения. Този стадий приключва, когато започнат да се появяват флуктуации в терапевтичния отговор, дискинезии (неволееви двигателни прояви) или други странични ефекти;
  • Междинен стадий – характеризира се с увеличаване на двигателните дефицити и резистентност към лечението или трудно повлияване само на най-тежките двигателни симптоми – нарушение в походката и говора (дизартрия). Появяват се и не-моторни симптоми – изпускане по малка нужда, ортостатична хипотензия, когнитивни нарушения и психотични прояви. Продължителността на тази фаза зависи от възрастта на пациента и скоростта на прогресия на заболяването. При възрастни пациенти, например, тази фаза може да трае само няколко години, докато при по-млади пациенти повече от 25 години.
  • Късен стадий – характеризира се с увеличаване на потребността от чужда грижа, а често и с прояви на деменция и постоянни падания.