Сърдечният арест, наричан още внезапна сърдечна смърт (ВСС) е неочаквана смърт в резултат на кардиогенни причини, възникващи в кратък период от време (обикновено в рамките на час от началото на симптомите) при пациенти с установени или неустановени до момента сърдечни заболявания. Внезапна сърдечна смърт засяга годишно около 0,1 – 0,2% от възрастната популация, с пик във възрастта между 45-75 години и е по-застъпена при мъжете, отколкото при жените (3:1). Често е една от първите прояви на коронарната артериална болест и е отговорна за около 50% от смъртните случаи в резултат на коронарна болест. Голямата част от случаите на сърдечен арест са свързани с ритъмно-проводни нарушения (сърдечни аритмии), като прибизително половината от настъпилите в резултат на кардиогенна причина случаи на смърт, могат да се класифицират като внезапна сърдечна смърт.

 

Най-честото проводно нарушение, водещо до сърдечен арест са тахиаритмиите, като вентрикуларната фибрилация или вентрикуларната тахиаритмия. Съществуват редица органни, тъканни, клетъчни и субклетъчни фактори водещи до генерирането на тахиаритмии. Около 20-30% от пациентите с арест имат асистолия или брадиаритмия при регистрирането на сърдечната дейност. 


 

Голяма част от случаите на внезапна сърдечна смърт възникват при пациенти със структурни аномалии на сърцето, като най-често това е миокардният инфаркт и ремоделирането на сърцето след инфаркт. Хипертрофичната и дилатативната кардиомиопатия също са свързани с повишен риск от внезапна сърдечна смърт. Различни клапни заболявания , като аортната стеноза и остри заболявания, като миокардита, също повишават риска.

 

По-рядко сърдечен арест може да настъпи при пациенти без очевидни структурни промени на сърцето. Това най-често е резултат от наследствените сндроми на ритъмно-проводни нарушения (синдром na удължен QT интервал; Wolff-Parkinson-White синдром и др.)

 

Въпреки че, голяма част от пациентите имат анатомични и функционални особености, които предразполагат възникването на вентрикуларни аритмии, само при малък процент настъпва внезапна сърдечна смърт.  Идентифицирането на пациент с този риск е предизвикателство, но е важно да се отбележи, че най-силният предиктор е значителна левокамерна дисфункция от всякакъв произход.

 

NEWS_MORE_BOX

 

 

Клиничната картина при пациентите, застрашени от сърдечен арест, може да варира значително, в зависимост от подлежащите патологични състояния, изброени по-горе. Така например при възрастни пациенти с анамнеза за коронарна болест може да се предшестваща от гръдна болка в резултат от миокарден инфаркт, докато при млад пациент може да е свързана с предшестващи епизоди на синкоп и/или фамилна анамнеза за такива или в резултат на наследствени проводни нарушения.

 

Електрокардиограмата е изследване задължително за всеки пациент. Признаци на миокарден инфаркт, удължен или скъсен QT- интервал, скъсен PR- интервал, WPW-синдром или други промени, трябва да бъдат отчетени.

 

Лабораторните изследвания могат да се разделят в няколко групи:


1. Сърдечни ензими (креатин киназа, миоглобин, тропонин): Покачването нивата на тези ензими, говори за исхемия инфаркт.
2. Електролити - калий калций, магнезий.
3. Нивата на някои лекарства в кръвта (дигоксин, трициклични антидепресанти, прокаинамид и др).
4. Токсикологичен скрининг за лекарства и наркотици, особено кокаин.
5. Тироидни хормони (хипер- и хипотиреоидизъм).

 

Фасовата рентгенография на гръдния кош също може да влезе в употреба заедно с ехокардиографията с Доплер.

 

Предотвратяването на внезапната сърдечна смърт е комплексно и зависи главно от причината за настъпването й, като на първо място е нейната превенция.

 

Обобщено, лечението винаги започва с извършване на кардио-пулмонална ресусцитация до пристигането на медицински екип или от самия него, в зависимост от условията и наличната техника и медикаменти. Дефибирлацията е сновното лечение на остро настъпила камерна фибрилация и камерна тахикардия.

 

Прилагат се катехоламини в съответни дози, като при липса на контрол на тахикардията/фибрилацията от дефибрилатора се прилагат антиаритмици, като амиодарон и лидокаин. Атропинът влиза в употреба при наличие на брадиаритмия и асистолия, както и прилагането на натриев хидрогенкарбонат, при евентуална хиперкалиемия.

 

След овладяване на острия момент, следва стабилизиане на състоянието в съответното болнично заведение, като медикаментите и подходът са комплексни и различни в зависимост от подлежащата патология.