Синдромът на Лидъл (Liddle) е рядко генетично заболяване, причинено от нарушена бъбречна функция, което води до високо кръвно налягане (хипертония). Това разстройство се причинява от вариант (мутация) в един от 3 гена (SCNN1A, SCNN1B и SCNN1G), които кодират информация за синтеза на епителния натриев канал (ENaC).

 

Докато епителни натриеви канали (ENaC) присъстват в клетките на цялото тяло в органи като белите дробове и бъбреците, активността на ENaC в бъбреците характеризира клиничното представяне на синдрома на Лидъл. Мутацията на един от 3-те гена, които причиняват синдрома на Лидъл, води до по-висока от нормалната активност на ENaC. Свръхактивни епителни натриеви канали (ENaC) в дисталните нефрони на бъбрека води до прекомерна реабсорбция на натрий и свързаните с това електролитни дисбаланси.


 

Излишното задържане на натрий в организма влияе върху контрола на кръвното налягане, което води до хипертония, която е резистентна към повечето антихипертензивни лекарства. Секрецията на калий в бъбреците също е засегната и ниска концентрация на серумния калий в кръвта (хипокалиемия) присъства при повечето, но не при всички пациенти, страдащи от нарушението. Активността на плазмения ренин и нивата на серумния алдостерон са ниски.

 

Тежестта на хипертонията, която е наличната находка при състоянието, варира от лека до тежка, дори при пациенти от едно и също семейство, засегнато от разстройството. Симптомите и тежестта могат да варират според възрастта, пола и житейските събития като бременност. Амилоридът, калий-съхраняващ диуретик, инхибира (потиска) активността на епителните натриеви канали (ENaC) и е основната терапия при синдрома на Лидъл. Допълнителното лечение включва диета с ниско съдържание на сол и допълнителни антихипертензивни лекарства, ако е необходимо.

 

Йонните канали са протеини, които улесняват движението на неорганични йони като Ca2+, K+, Mg2+ или Na+ през клетъчните мембрани. Синдромът на Лидъл също понякога се групира като форма на псевдохипералдостеронизъм или състояния, които се проявяват със симптоми, подобни на хипералдостеронизма (като повишено кръвно налягане, хипокалиемия, метаболитна ацидоза и ниски нива на активност на плазмен ренин) при липса на повишен алдостерон.

 

Синдромът на Лидъл понякога се групира с други болестни процеси, засягащи бъбречните тубули (каналчестите системи на нефроните), известни като „тубулопатии“, включително подтипове на бъбречна тубулна ацидоза (проксимална, дистална и хиперкалиемична) и нефрогенен безвкусен диабет.

 

Други единични генни мутации, водещи до хипертония (включително фамилна хиперкалиемична хипертония, лечим с глюкокортикоиди алдостеронизъм, явен минералкортикоиден излишък и активираща мутация на минералкортикоидния рецептор) също причиняват хипертония чрез увеличаване на натриевата реабсорбция в бъбреците.

 

Докато моногенните (единичните генни) хипертонични разстройства са редки, тяхното научно проучване е довело до по-доброто разбиране на хипертонията. Тези разстройства са довели до идентифицирането на ролята на бъбреците в патофизиологията на хипертонията, както и значението на солта в диетата при управлението на хипертонията.

 

Референции:
1. Pagani L, Diekmann Y, Sazzini M, et al. Three reportedly unrelated families with Liddle syndrome inherited from a common ancestor. Hypertension
2. Tetti M, Monticone S, Burrello J, et al. Liddle Syndrome: Review of the literature and description of a new case
3. Salih M, Gautschi I, van Bemmelen MX, et al. A missense mutation in the extracellular domain of α ENaC causes Liddle syndrome
4. Enslow BT, Stockand JD and Berman JM. Liddle’s syndrome mechanisms, diagnosis and management