Всяка година в САЩ и Европа много пациенти са подложени на резекция на дълги сегменти от тънките черва по повод различни нарушения, включително възпалително заболяване на червата, злокачествено заболяване, мезентериална исхемия и други.

 

Различни неоперативни процедури могат да оставят пациентите с функционален синдром на късото черво. Пример за този сценарий е радиационният колит.


 

Пациентите, които остават с недостатъчна абсорбираща повърхност на тънките черва, развиват малабсорбция, недохранване, диария и електролитни нарушения.

 

Средната дължина на тънките черва на възрастен човек е приблизително 600 см. Всяко заболяване, травматично увреждане, исхемия или друга патология, следствие на която остават по-малко от 200 см жизнеспособни тънки черва или която води до загуба на 50% или повече от тънките черва, излага пациента на риск от развитие на Синдром на късото черво.

 

Много съвременни проучвания установяват, че болестта на Крон се е превърнала в най-честата етиологична причина за синдрома при възрастни, което представлява 50-60% от случаите. Като други чести причини се посочват мезентериалната исхемия и лъчевия ентерит.

 

За разлика от това обаче данните от Испанския регистър за парентерално хранене, описват мезентериалната исхемия като водеща причина за синдрома (29,7%), последвани от неопластични заболявания (16,2%), радиационен ентерит (12,2%), нарушения на моториката (8,1%) и болест на Крон (5,4%).

 

Понякога травма, която включва увреда на един или повече от основните мезентериални съдове, води до обширна некроза на червата и синдром на късото черво.

 

Физиологичните промени и адаптация на пациенти със синдром на късото черво могат да се разглеждат в три фази.

 

Острата фаза настъпва веднага след масивна резекция на червата и може да продължи до 3-4 месеца. Тя е свързана с недохранване и загуба на течности и електролити през стомашно-чревния тракт, която може да достигне до 6-8 л/ден. Тези пациенти може да имат повишени чернодробни показатели и преходно повишаване на билирубина.

 

Може да се започне и ентерално хранене, но то трябва да бъде относително бавно.

 

Фазата на адаптация обикновено започва 2-4 дни след операцията и може да продължи до 12-18 месеца. През този период могат да настъпят до 90% от адаптационните процеси в червата.

 

Във фазата на поддържане, абсорбционната способност на стомашно-чревния тракт е максимална. При тези болни, хранителната и метаболитната хомеостаза може да бъде постигната чрез малки хранения в допълнение с прием на хранителни добавки за цял живот.

 

Тези пациенти също се нуждаят от витамини и минерали като добавки, включително витамин А, В12, D, магнезий и цинк.

 

Понастоящем няма надеждно лекарство за синдром на късото черво. Пациентите, които поддържат парентерално хранене у дома, имат сравнително добри краткосрочни резултати. 4-годишната им преживяемост е около 70%.

 

Много от пациентите, страдащи от синдром на късото черво, остават без венозен достъп или имат тежки септични усложнения. Най-честата причина за фатален изход е чернодробната недостатъчност. Трансплантацията на органи е обещаваща терапевтична възможност, но продължава да е съпроводена от доста проблеми. Операцията крие рискове и следоперативната смъртност е висока.