Добре известно е, че съществуват различия в честотата на автоимунните заболявания между двата пола. Като се има предвид, че при жените те са по-често срещани, някои допускат, че половите хормони като естрогени, прогестерон и тестостерон биха могли да се намесват в контрола и особено загубата на контрола над автоимунните процеси.


Полово свързана предразположеност към автоимунните болести

Независимо от това, че механизмите, участващи в „отключването“ на автоимунните заболявания са многофакторни и със сложен произход, е ясно че съществува добре изявена предиспозиция (предразположеност), асоциирана с пола на човека, за голям брой от тези болести.



Тази взаимовръзка е наблюдавана вече повече от 100 години още с първите клинични описания на автоимунните заболявания. Ето няколко примера – близо 80% от пациентите със системен лупус еритематодес и автоимунен тиреоидит са жени; при други болести – като миастенията и ревматоидния артрии – пациентите от женски пол са 60-75%.  Още през ’90-те години на миналия век е разкрито, че сходни имунологични механизми участват в развитието на различни автоимунни болести. Например една и съща „грешка“ се открива както при ревматоидния артрит, така и при инсулино-независимият захарен диабет.


Роля на андрогените в контрола на автоимунитета

Андрогени – кои хормони са те? Според определението андроген е хормон, отделян от надбъбречната жлеза, който стимулила активността на мъжките полови органи и подпомага развитието на вторичните мъжки полови белези. Основните андрогени са тестостерон, дихидротестостерон и андростендион.


Хормоните са вещества, които се отделят от жлези в кръвообращенеито и по него достигат до целевите си клетки. За да въздейства на клетката един хормон, тя трябва има рецептор за него, който да го „разчете“. В противен случай няма да получи сигнала.


Всичко това е много черно на бяло, но както винаги на практика нещата са по-сложни. Андрогените са полови хормони и те действат на половите органи, които имат рецептори за разчитането им. Те обаче не са единствените, които получават сигнали от тях.


Съществуват поне 2 основни начина, по които андрогените влияят върху автоагресивността на имунната система. Едниният е с директен ефект върху имунните клетки, които биха нападнали  собствента тъкан; а вторият е с намеса върху самата тъкан, която би станала мишена на автоимунен процес, правейки я по-неподатлива на атаките.


•    Ефект на андрогените в тъканите „мишена“


Автоимунно заболяване се развива, когато имунната система не разпознае определена структура в тялото (например  клетъчен рецептор) като собствена, в резултат на което я третира като чужда – с други думи като враг.


Проучвания са показали, че половите хормони могат да влияят на целевата тъкан така, че да я предпазят от атаката. Разбира се, андрогенът не застава като щит между клетката и имунната система. Всяко заболяване е различно и половият хормон не може да играе ролята на универсален защитник.


Нека разгледаме случая на автоимунния тироидит (болестта на Грейвс-Базедов). Открито е, че при пациентите с тази болест клетките на щитовидната жлеза – тиреоцитите – експресират (изкарват) на повърхността си определен вид рецептор за антитела, за разлика от клеткие на здравите хора. Такъв тип рецептори нормално се експресират върху клетки като макрофагите и имат важно значение за поглъщането на комплекси от антиген-антитяло. Т.е. антитялото ако е „хванало“ чужда болестотворна частица, с помощта на този рецептор антитялото и частицата навлизат в макрофагите.


Лимфоцитите разпознават клетки с такива рецептори и взаимодействат с тях. Тиреоцитите обаче не са имунни клетки и могат да се превърнат в мишена за лимфоцитите. И къде се намесват андрогените? Установено е, че дихидротестостеронът влияе негативно, потиска експресията на рецептора и по този начин се предотвратява отключването на автоимунната атака към тиреоцитите. Това може би обяснява защо някои автоимунни заболявания се наблюдават 7 пъти по-често при жените, отколкото при мъжете.


Въпреки всичко, все още не съществуват данни, че андрогенният дефицит би могъл сам по себе си да е причина за възникване на автоимунно заболяване. И нaистина, малко вероятно е това да е така, като се има предвид значението на огромно количество взаимодействащи си фактори от околната среда, генетични и имунологични фактори във възникването на тези болести.