По повод откритието си на бета-лактамния антибиотик пеницилин, Флеминг казва: „Когато се събудих малко след разсъмване на 28 септември 1928 г., със сигурност не съм планирал да направя революция в цялата медицина, като открия първия антибиотик, но изглежда, че точно това направих.“.

 

Откритието на Флеминг наистина довежда до революция в медицината. Още когато участва в Първата световна война, той забелязва, че много от войниците загиват не от тежестта на раните си, а от инфекции. Така се заражда и интересът му към антибактериалните вещества, които той първоначално търси в човешките секрети. Така открива първо лизозима, който обаче се оказва ефективен срещу твърде малък брой и предимно непатогенни бактерии.


 

През последните десетилетия обаче неконтролираната и лекомислена антибиотична употреба доведе до редица проблеми. От една страна, редица бактериални видове развиха множествена антибиотична резистентност по различни механизми. Така, ако по времето на Флеминг пеницилинът беше панацеята на ХХ век за повечето бактериални инфекции, то сега той е активен срещу доста по-малък брой бактериални видове. От друга страна, неконтролираната антибиотична употреба доведе и до друг проблем – гастроинтестиналата дисбиоза стана все по-често явление и стана ясно колко важно значение има хомеостазата на чревната микробиота. През последните години стана ясно, че чревната дисбиоза е свързана и с повишен риск от развитие на коло-ректален карцином.

 

Clostridium difficile е грам-положителна спорообразуваща бактерия, която е свързана с развитието на антибиотично-асоцииран колит и псевдомембранозен колит. Нормално бактерията се среща в гастро-интестиналния тракт. При продължителна антибиотична терапия обаче се развива дисбиоза и едни бактериални видове превалират над други. В случая намалява контрола върху популацията на Cl. difficile и тя колонизира дебелото черво.

 

В по-леките случаи причинява колити, характеризиращи се с коремни болки и диарични изхождания, фебрилитет и др. В по-сериозни случаи обаче се развива псевдомембранозен колит с до над 15 диарични изхождания на ден, които могат да бъдат съпроводени с кръв и гной, тежка животозастрашаваща дехидратация и др. Инфекция с Clostridium difficile е суспектна при всички пациенти с диарични изхождания, които са приемали антибиотици през последните три месеца. Това невинаги обаче е вярно, тъй като в някои случаи инфекцията се наблюдава и при пациенти, които не са приемали антибиотици. Хипервирулентният щам Cl. difficile NAP1 се асоциира с най-сериозното последствие от инфекцията – фулминантен колит, който налага субтотална колектомия. Той се характеризира с левкоцитоза, ренална инсуфициенция и токсичен мегаколон, перфорация и смърт.

 

Антибиотиците, които се асоциират по-често с възникването на Cl. difficile инфекция са цефалоспорини (второ и трето поколение), флуорохинолони, ампицилин/амоксицилин и клиндамицин. Дори антибиотиците, които се ползват за лечение на инфекцията (ванкомицин и метронидазол) също могат да причинят заболяването. Комбинираната употреба на два или повече антибиотика силно повишава риска от инфекция.

 

Clostridium difficile произвежда два токсина – токсин А (ентеротоксин) и токсин Б (цитотоксин). Двата проитеина са високомолекулни и се свързват с рецептори по интестиналната мукоза. Двата токсина увреждат интестиналната мукоза и водят до инфламаторни изменения.

 

В по-леките случаи симптомите на диария и коремни болки могат да отшумят и без лечение. Продължителната диария обаче може да доведе до сериозна дехидратация и хиповолемия. Затова дори при по-леките случаи се препоръчва лечение. Оралният прием на ванкомицин или метронидазол води до подобрение в 95% от случаите още в първите 3-4 дни и пълно излекуване до 7-10 дни. При около 20-27% от пациентите се наблюдава релапс епизод (рецидивиране на инфекцията) между 3 дни и 3 седмици след края на лечението. Други усложнения на инфекцията са сепсис, необходимост от колектомия и др. Повишен риск от инфекция с бактерията се наблюдава при пациенти с IBD (Крон, улцерозен колит).

 

Диагнозата се поставя на базата на анамнестичните данни за употреба на антибиотици, симптоматиката, както и фецес тест за Cl. difficile, който се взема от диарична проба, от която се прави клетъчна култура. Този метод обаче изисква време и може да забави поставянето на диагнозата. Като алтернативен златен стандарт се ползва PCR технология, чрез която се детектират гените за двата токсина. Ползват се още ELISA, латекс-аглутинационен тест и др. При ендоскопия се наблюдава еритематозна и едематозна чревна мукоза, а при псевдомембранозен колит с жълтобелезникави плаки.

 

През последните години все по-мащабно навлиза фекалната микробиота трансплантация за лечение на инфекцията. При нея фецес от здрав пациент се солюбилизира и се въвежда ендоскопски в дебелото черво на болния. След няколко процедури се наблюдава пълно излекуване.