Ликворът е биологична течност, необходима за нормалното функциониране на нервната система. Ликворната система се състои от ликворни кухини и интерстициално пространство. Ликворът изпълва т. нар. мозъчни стомахчета (вентрикули) и субарахноидните пространства на главния и гръбначния мозък.


Неговият обем е относително постоянен – между 120 и 150 мм3, като зависи от постоянните процеси на ликворообразуване и ликворна абсорбция.


Изследване състава на ликвора позволява допълнителна диагностика при различни неясни заболявания и състояния на нервната система. За целта се преценява нуждата и съответно се прави лумбална пункция.



Нормалният ликвор е безцветен, като при определени заболявания на централната нервна система може да стане мътен, гноен, кървав.


Съдържа белтъци – както албумини, така и глобулини, а стойността им е 0,35 g/l. Съдържанието на глюкоза е около 3,5 mmol/l, a на хлориди – приблизително 120 mmol/l. Нормата за калий е 2,8 mmol/l, а за натрий – съответно 138 mmol/l.


Ликворът е изключително беден на клетки, обикновено съдържа в малки количества от белия кръвен ред. Поради бързото им лизиране, те могат да не се открият, ако ликворът не се изследва веднага.


Ликворното изследване включва лумбална или субокципитална пункция, макроскопска оценка, ликворна цитология, биохимичен и имунологичен анализ, при нужда.


В практиката се разглеждат няколко вида ликворни синдроми поради причината, която води до промени в съдържанието на гръбначно-мозъчната течност.


Белтъчно-клетъчна дисоциация в ликвора се установява при увеличено количество белтък. Среща се при обем-заемащи процеси - заемащи вътречерепното пространство или на грьбначния стълб. Също така при арахноидити, а значително по-рядко при невросифилис, съдови и дегенеративни процеси.


Клетъчно-белтъчната дисоциация се характеризира с увеличение на броя левкоцити при нормално количество на ликворния белтък. Наблюдава се в ранната фаза на някои вирусни менингити, енцефалити, полиомиелит.


Възпалителен ликворен синдром се отчита при бактериални (гнойни) менингити и менингоенцефалити, при които по време на пункция ликворът изтича под повишено налягане. Броят на левкоцитите може да достига до 30 000- 50 000 в микролитьр.


При серозни менингити и менингоенцефалити в началната фаза е налице клетъчно-белтъчна дисоциация. Впоследствие се увеличава в умерена степен броят на лимфоцитите, съчетано с леко повишение на ликворния белтък.


При туберкулозен менингит ликворният синдром може да варира, тъй като зависи пряко от стадия на заболяването. Налице е умерена плеоцитоза, съчетана с умерена протеинорахия.


Имунореактивен ликворен синдром се наблюдава главно при демиелинизиращи и автоимунни заболявания. Налице са данни за интратекална синтеза на имуноглобулини. Протеинограмата показва олиго-, моно- или поликлонален тип увеличение на гамаглобулините.


Ликворният синдром при съдови заболявания е слабо изразен. При исхемични нарушения на мозъчното кръвообращение липсват характерни ликворни промени. Може да се наблюдава лека плеоцитоза и лека протеинорахия.


При мозъчните кръвоизливи субарахноидни, паренхимни или съчетани, се установява кървав ликвор под повишено налягане, като давността на кървенето може да се определи чрез спектрофотометрично изследване на ликвора.


Референции:
Р. Райчев, И. Райчев, Основи на неврологията