Инхалаторната терапия е била използвана oще от древността. Устройства за извършването ѝ са открити при разкопки в Египет, Гърция, Индия, Китай и Южна Америка. Терминът инхалатор за първи път е въведен през 1778г. от английския лекар Джон Мъдж, който го представя като изобретение за лечение на кашлица с опиум под вапоризирана форма (за изпарение).


Екип от учени, в който взема участие и Нютон патентоват през 1864 г. първия прахов инхалатор, а от 1950г. започва масовото им производство и са широко въведени в медицинската практика.


Предимството на инхалациите е бърза абсорбция на паралелно с това голяма и богато кръвоснабдена прицелна площ. Същевременно се избягва и т. нар. first pass effect, който е налице при преминаване на медикамента през черния дроб и преработката му (която в някои случаи води до елиминиране на част от веществото или намаляване на ефективността му).



По отношение на инхалаторния метод за прилагане на различни медикаменти той се нарежда единствено след венозната апликация по отношение на бързина на действие. Причината е богато кръвоснабдената повръхност и голяма по площ дихателна повърхност.


Ефективността на медикаментите, които се прилагат инхалаторно изцяло зависи от това каква част от тях достига до желаното място за въздействие. Размерът на частиците в аерозола определя и дълбочината на проникване. При размери 1-5 µм инхалираните медикаменти достигат до крайните бронхиоли и алвеоларни пространства. Аерозоли с дадения размер на частиците увеличават депонирането на медикамента и съответно е налице по-добър ефект от приложеното лечение.


Наличието на секрети, особено с повишен вискозитет води до значително намаляване ефективността на инхалаторната терапия, поради намаляване контакта на активното вещество с дихателната повърхност. Същевременно при наличие на възпаление е налице вазодилатация – разширяване на съдовете и по-добра проникваемост.


Неправилната употреба на инхалатори е често срещана в практиката и може да бъде една от основните причини за липсата или недостатъчен ефект от лечението.


Възможните грешки могат да се дължат на проблем с инхалаторното устройство, както и липса на издишване преди провеждане на инхалацията, твърде бързо вдишване.


Големите частици – над 5 µм се натрупват основно в горните отдели на дихателните пътища. Поради тази причина при пациенти с трахеит, ларингит или тонзилит за инхалации се използват аерозоли с размери на частиците над 5µм. При размери на активното вещество под 1µм частиците практически не се отлагат по лигавицата, а продължават да циркулират в лумена на дихателните пътища и при издишване част от тях се изхвърлят.


Какви са препоръките за правилна инхалаторна техника?

При деца под 6-годишна възраст инхалаторите под формата на спрей трябва да се използват с допълнителна приставка – спейсър, който представлява пластмасов контейнер с маска за уста от едната страна и поставка за самия спрей от другата му страна. От значение е маската да прилепва плътно, за да може активното вещество да не се губи.


От значение е след всяка инхалация устната кухина да бъде добре изплаквана с вода. По този начин се отстранява активното вещество, което е останало по лигавицата. В случаите, в които се апликира инхалаторен кортикостероид тоалетът на устата профилактира развитието на гъбички.


При назначаването на две дози впръсквания те се извършват последователно, а не едновременно.
При т. нар. небулайзери е от значение да се използват само медикаменти, които са предназначени и подходящи за инхалации. Използването на етерични масла, билкови отвари или сребърна вода е непрепоръчително.


Библиография:
1. "Инхалаторни устройства. История, настояще, технически параметри и бъдеще", Янев Н., сп. INSPIRO, бр3 (41)/юни 2017
2. Физикална терапия-обща и специална част, Рязкова М., София, 2002 г.