Острата дихателна недостатъчност е една от най-честите причини, които водят пациента в звеното по интензивни грижи (реанимация). Острата дихателна недостатъчност често прогресира до остър респираторен дистрес синдром (ОРДС).
От всички пациенти, приети в клиниките по интензивно лечение с дихателна недостатъчност, почти три четвърти изпълняват критериите за остър респираторен дистрес синдром.
Сам по себе си острият респираторен дистрес синдром представлява клиничен синдром, който може да се дължи на различни заболявания, които играят роля на провокиращи фактори - пневмония, сепсис, травма, аспирация, масивна белодробна емболия и др. Точно заради това, освен, че трябва да бъде излекуван острият респираторен дистрес синдром, трябва да бъде третирана и подлежащата причина за него.
През 1967 г. Ashbaugh описва клиничните характеристики на 12 пациенти, които развили внезапно дихателна недостатъчност и я остър респираторен дистрес синдром. Никой от тези пациенти не е имал придружаващо белодробно или сърдечносъдово заболяване, но въпреки това те бързо развили хипоксемия, дифузни двустранни алвеоларни инфилтрати (на рентгенография), “втвърдени” бели дробове няколко дни след появата на “провокиращо събитие”.
В описаните клинични случаи 7 от 12 пациенти починали. При аутопсиите им са установени следните патологични находки в белите дробове - дифузна алвеоларна увреда, включваща - оток, формиране на хиалинни мембрани, клетъчна некроза и фиброза.
През 1975 Ashbaugh и Petty полагат принципите в лечението на остър респираторен дистрес синдром, при които се прилага механична вентилация с висока фракция на вдишания кислород (FiO2) и крайно положително налягане при издишване (positive end expiratory pressure PEEP).
През 1994 г. e предложена първата дефиниция за остър респираторен дистрес синдром ОРДС от American - European Consensus Conference (АECC). В дефиницията са използвани четири основни критерии:
- Остро настъпване на хипоксемия (понижено съдържание на кислород в кръвта);
- Отношение PaO2/FiO2 < 200 mmHg (независимо от нивото на PEEP);
- Присъствие на двустранни белодробни инфилтрати на рентгенография;
- Без клинични данни за белодробен оток от сърдечен произход и налягане в белодробната артерия под 18 mmHg.
Тази дефиниция за АРДС среща широка критика и към днешна дата общоприета е Берлинската дефиниция от 2011 година. Според нея пациентите се класифицират не само по различни критерии, но и според тежестта на ОРДС. В нея се съдържат и препоръки за лечение според тежестта на хипоксемията.
Различните неща в Берлинската дефиниция са следните:
- За остро начало на дихателната недостатъчност се приемат респираторни симптоми, започнали 7 дни преди цялостното разгръщане на състоянието
- Пациентите се стратифицират според степента на хипоксемията - лек, средно тежък и тежък ОРДС (според отношението PaO2/Fio2). Според предишната дефиниця пациентите с лек ОРДС са се водели с “остра белодробна увреда”. В новата дефиниция тежестта на ОРДС корелира и със смъртността.
- Едно от основните ограничения на AECC дефиницията e свързано с измерването на съотношението PaO2/FiO2 независимо от PEEP. Според Берлинската дефиниця това съотношение трябва да се изчислява при стойхности на PEEP поне 5 cmH2 O. Според AECC дефиницията налягането в белодробната артерия не трябва да надвишава 18 mmHg, но на практика по-високо налягане се наблюдава при пациентите с ОРДС, затова такъв критерий не бива включен в берлинската дефиниция.
- Берлинската дефиниция включва изиксването за провеждане на компютърна томография, освен рентгенографията на бял дроб при пациентите с ОРДС.
Източници:
