Нефросклерозата, често наричана нефроцироза, е заболяване, което се характеризира със сериозни патологични изменения в бъбреците. Тези нарушения възникват в резултат на увреда на кръвоносните съдове, които доставят необходимата за органа кръв.
Най-често заболяването възниква заради хипертония. Поради тази причина се използва терминът хипертензивна нефросклероза.
Той описва наличието на клиничен синдром, който се характеризира с продължителна есенциална хипертония, хипертонична ретинопатия, левокамерна хипертрофия, минимална протеинурия и прогресираща бъбречна недостатъчност.
Патологичните изменения при това заболяване не са специфични. Този вид промени се наблюдават и в случаи на продължително хронично бъбречно заболяване с разлчина етиология. Възможно е да се видят и при пациенти, чието кръвоснабдяване не е нарушено, особено ако са в напреднала възраст или страдат от диабет.
Макроскопски бъбреците са атрофични, с намалени размери и фино гранулирани. При микроскопско изследване е налице промяна в гломерулите, интерстициална фиброза, фиброплазия на интимата на артериите и хиалинизация на аферентните артериоли, както и на дъговидните и интерлобуларните артерии.
Склеротичните находки и хиалиновата дегенерация са най-чести и характерни за хипертензивната нефросклероза.
В началните етапи на заболяването гломерулите са нормални. При прогресия се проявяват различни изменения като набръчкване на гломерулната туфа и удебеляване на капсулата на Бауман. Крайният етап се характеризира с пълна гломерулна хиалиноза с развитие на вторична тубулна атрофия и интерстициална фиброза.
Съществуват две теории за патофизиологичните механизми на хипертензивната нефросклероза.
В основата на едната стои гломерулната исхемия. Заради наличната хронична хипертония, артериите и артериолите са стеснени и гломерулния кръвен поток е силно намален.
Предполага се, че заболяването може да възникне и в резултат на гломерулна хипертензия и гломерулна хиперфилтрация. Получилите се, заради хипертонията, склеротични гломерули стимулират вазодилатацията на неувредените артериоли. По този начин се увеличава бъбречния кръвен поток и гломерулната филтрация.
В повечето случаи диагнозата се поставя поради налична прогресивна бъбречна недостатъчност при пациент, който има продължителна хипертония, умерена протеинурия и не са открити доказателства за друго заболяване.
От изключителна важност за лечението на заболяването е поддържането на нормални нива на кръвното налягане. Монотерапията с антихипертензивни лекарства много често не води до желаните резултати. Освен медикаментозно лечение се препоръчват и промени в начина на живот.
Диференциална диагноза на заболяването се прави с оловно натравяне, микроемболизация и други.
Източници:
https://reference.medscape.com
