Сърдечна аритмия е сборен термин, с който се означава всеки ритъм, различаващ се от нормалния синусов ритъм. Синусовият ритъм е основния ритъм, който се наблюдава при повечето хора. Самото понятие аритмия не е синоним на неправилна сърдечна дейност, защото някои от тях протичат с ритмична сърдечна дейност - предсърдното трептене, някои предсърдни аритмии.

 

Аритмиите дават различни оплаквания и субективни усещания при пациентите. Те могат да се дължат на нарушения във формирането и/или провеждането на сърдечните импулси, което дава основание да се класифицират съответно като ритъмни и проводни нарушения.


Ритъмните нарушения се разделят на две групи-надкамерни и камерни според това дали водещия импулс се формира над или под бифуркацията на снопа на His. Проводните нарушения или сърдечните блокове се разделят на синоатриален, атриовентрикуларен, бедрен или фасцикуларен блок според това, в кой участък настъпва забавяне в провеждането на импулса.

 

Нормално клетките на проводната система на сърцето имат различна склонност към спонтанно възбуждане (автоматизъм). Съществуват три механизма на електрогенеза на ритъмните нарушения:патологичен автоматизъм, re-entry механизъм и тригерирана активност, последният е свързан с нарушения на реполяризацията.

 

Симптомите, които предизвикват аритмиите варират в широки граници - от липса на оплаквания до изява на внезапна сърдечна смърт или инвалидизиращи оплаквания. Клиничната картина при повечето пациенти се описва, като „прескачане“, „мъждене“, сърцебиене или краткотрайно спиране последвано от силен сърдечен удар. Възможни са оплаквания, като замайване, притъмняване пред очите пресинкопална или синкопална симптоматика предимно при проводните нарушения.

 

Симптомите могат да бъдат съпроводени от обща слабост, тежест в гърдите, изпотяване, страх. Типично за пристъпните тахикардии е полиурията (urina spastica), като състоянието обичайно настъпва след приключване на епизода. По-тежките състояние включват изява на задух, кашлица, кардиална астма и белодробен оток, тежка хипотония и шок. Това се наблюдава при сериозните изяви на сърдечна аритмия и изисква спешна медицинска помощ.

 

Електрокардиограмата е основният метод за поставяне на диагнозата. При пристъпните аритмии, когато диагнозата не може да се постави в момента на снемане на електрокардиограма е удачно провеждане на продължителен ЕКГ запис-поставяне на холтерЕКГ. По този начин ритъмът се наблюдава за 24 часа, а понякога и повече, за да може да се регистрира съответното ритъмно или проводно нарушение. Допълнителните диагностични методи включват провеждане на трансторакална или трансезофагеална ехокардиография, за да се оцени акуратно сърдечната структура и функция.

 

Лабораторният минимум включва изследване на пълна кръвна картина за изключване на анемичен синдром. Още изследване на серумни електролити, серумен креатинин, чернодробни ензими, щитовидни хормони при съмнение за дисфункция на щитовидната жлеза или фамилна анамнеза за отклонения.

 

Необходимо е целенасочено търсене на подлежаща причина, която е отговорна за изявата на сърдечна аритмия. Сред най-честите подлежащи сърдечни причини се отнасят - клапна сърдечна дисфункция, коронарната артериална болест, кардиомопатии. Редица белодробни заболявания и артериалната хипертония са също предразполагащи фактори за настъпване на сърдечна аритмия, най-честата сред които е предсърдното мъждене. Електролитните нарушения с отклонения в нивата на K+ и Na+ не са редки провокиращи състояния.

 

След поставяне на диагнозата лечението включва набор от медикаментозно, електрофизиологично лечение, електрокардиоверзио, както и прилагане на кардиостимулация при проводна патология. Последното се съпровожда от лечение на подлежащата патология.

 

Медикаментозната терапия включва употребата на няколко класа медикамента - антиаритмични медикаменти, медикаменти за контрол на сърдечната честота и антикоагулантна терапия, която редуцира емболичните инциденти.

 

Антиаритмичните медикаменти са различни класове, всеки от които е намерил своето показание за лечение на специфичните форми на сърдечна аритмия. Необходимо е запознаване и със страничните им ефекти, особено преди започване на терапия.

 

Интракардиалното електрофизиологично изследване (ЕФИ) е показано при медикаментозно неовладяване на сърдечната аритмия. Използва се с цел възпроизвеждане на клинично значима ритъмна патология, както и за оценка на ефекта от прилаганата антиаритмична терапия. В някои случаи то се съпровожда от аблация, която е дефинитивно изгаряне на огнището, от което произлиза аритмията.

 

Референции:

Кардиология, проф.д-р Р.Търновска-Къдрева