Хроничните бъбречни заболявания са едни от най-разпространените медицински състояния на зрялата и напредналата възраст, особено в развитите страни, където застаряването на населението им отрежда едно от първите места сред причините за смъртност. В България проблемът е особено сериозен – статистиката сочи, че у нас 12,89% от населението страда от едно или друго хронично бъбречно заболяване. Болестността у нас е почти двойно по висока от повечето западноевропейски страни, където тя е в диапазона 6 – 8%.

 

Като хронично се определя всяко заболяване, развиващо се в течение на три или повече месеца. При бъбречните заболявания, протичането е за много по-дълъг период – от години до десетки години.


 

Хроничните бъбречни заболявания са голяма част от клиничната практика на общопрактикуващите лекари у нас. Една много съществена тяхна особеност е, че в мнозинството от случаите те са вторично заболяване, т.е. те се появяват вследствие наличието на някакво друго медицинско състояние. Според статистически данни за нашата страна, 38% от случаите на хронични бъбречни заболявания възникват на фона на захарен диабет, а други 28% - на фона на хипертония. С други думи, въпреки принципно разнообразната етиология, 2/3 от болестността от хронични бъбречни заболявания се дължи само на две заболявания – диабет и хипертония.

 

Изключително важно е да се знае, че в съвременната медицина, хроничните бъбречни заболявания се разглеждат като протичащи в 5 стадия. Най-общо казано, всеки конкретен случай се категоризира в един от петте стадия по промените в бъбречната функция, измерени по стандартни параметри.

 

Превенцията при хронични бъбречни заболяванияе от изключително голямо значение – откриването на заболяването в първи или втори стадий позволява пълното му излекуване, докато при диагностициране в трети или по-късен стадий единственото, което може да се направи, е да се забавя прогресията на болестта. Практиката, обаче, показва, че у нас повечето случаи се откриват в стадий III, IV или V, когато се наблюдават оплаквания от страна на пациента, които го принуждават да посети лекаря си, а излекуването на заболяването е станало невъзможно. Лечението на този етап може само да облекчи оплакванията и да забави напредъка на болестта към все по-тежка бъбречна недостатъчност.

NEWS_MORE_BOX

 

Хроничните бъбречни заболявания са едни от най-скъпо струващите за лечение и едни от най-силно инвалидизиращите заболявания. Това прави пропуските в профилактиката наистина твърде скъпи – както за общественото здравеопазване, така и за самия пациент. Факт е, че много нефролози, както и немалко общопрактикуващи лекари, са на мнение, че профилактиката на бъбречните заболявания у нас е на неприемливо ниско ниво. Пациентите нямат навика да посещават личния си лекар веднъж на година изрично за изследване на бъбречната функция, а много лекари нямат навика да изискват това от пациентите си. Това довежда до ситуация, в която профилактичните изследвания – макар много евтини и лесно достъпни, са много по-рядко прилагани от лечението, което е скъпо и до голяма степен неефективно. Това налага изготвянето и прилагането на национални програми, образоващи пациентите, а и лекарите, по темата на профилактиката на хроничните бъбречни заболявания.

 

Профилактиката на бъбречните заболявания е едно от най-големите изпитания на волята на българския пациент – стадий I и II са напълно безсимптомни, поради което пациентът трябва да положи волевото усилие да посети лекаря за профилактичен преглед, въпреки отсъствието на каквито и да било оплаквания.

 

В българската клинична практика профилактиката на хроничните бъбречни заболявания е един от най-подценените аспекти в здравеопазването. Това е една от основните причини за много по-високата болестност от хронични бъбречни заболявания в България в сравнение с останалата част на Европа. Всичко това трябва да направи хроничните нефрологични патологии национален здравен приоритет, над който обществото, държавните институции и медицинското съсловие активно да сътрудничат помежду си.