Проф. д-р Васил Тодоров, дмн, началник клиника нефрология и диализа, Университетска болница "Д-р Георги Странски" - Плевен.
Проф. д-р Васил Тодоров завършва висшето си образование в МУ в София през 1979 г. Работи като ординатор-терапевт в Станция за бърза и неотложна медицинска помощ в Плевен. От 1980 г. е асистент, старши асистент и главен асистент във ВМИ-Плевен. От 1995 г. е доцент по нефрология към катедра "Вътрешни болести".
Има придобити специалности  "Вътрешни болести" и "Нефрология".
Член е на Управителния съвет на Научното медицинско дружество по нефрология, на ръководството на Балканската асоциация по нефрология, диализа, трансплантация и изкуствени органи (BANTAO), на Европейската асоциация по диализа и трансплантация (EDTA), на Експертния съвет по нефрология и диализа към Министерство на здравеопазването.

 

 


Хроничната бъбречна недостатъчност е болестно състояние, определяно като тежък клинико-лабораторен синдром, който е краен стадий в еволюцията на хроничните двустранни бъбречни болести и се развива поради бавното постепенно отпадане на цялостната бъбречна функция.

Хроничната бъбречна недостатъчност е позната още от древността. Тя е сред важните причини за инвалидизиране и смърт в работоспособна възраст.

Хроничната бъбречна болест е световен здравен проблем, засягащ повече от 50 милиона души. С непрекъснатото увеличаване на броя на лицата, страдащи от метаболитен синдром и захарен диабет, честотата на хроничната бъбречна недостатъчност постоянно се повишава. В САЩ тази честота се е удвоила през последните десет години и продължава да нараства.

Честотата на хронична бъбречна недостатъчност варира значително по данни от различни национални статистики. Преди около 20 години се считаше, че честотата е около 250 на 1 млн. население. И понастоящем действителната честота на хронична бъбречна недостатъчност, определена по броя на пациентите, които не са на диализно лечение, не е известна точно. Според някои източници честотата нараства непрекъснато и е доста по-висока – до 1000 на 1 млн. население. Според National Kidney Foundation с хронична бъбречна недостатъчност понастоящем е 11% от населението на САЩ. За диализираните пациенти тази честота варира между 90 до 170 на 1 млн. в Европа, докато в САЩ е значително по-висока и достига 340 на 1 млн. население.

Най-честите причини за хронична бъбречна недостатъчност са съответно най-честите хронични двустранни нефропатии: хронични гломерулонефрити, хроничен пиелонефрит, бъбречна поликистозна болест, сателитни нефропатии, хипертонична болест и др. През последните 20 години етиологичното значение на захарния диабет нарасна неимоверно и диабетната нефропатия понастоящем е най-честата причина за хронична бъбречна недостатъчност в много страни по света.

За развитието на синдрома хронична бъбречна недостатъчност основно значение има тежкото увреждане на функциониращия бъбречен паренхим. В двата бъбрека има нормално около 2 млн. нефрона. За развитието на хронична бъбречна недостатъчност е необходимо редуциране на броя им, респективно намаляване обема на функциониращия бъбречен паренхим, с повече от 75%.

 При хроничната бъбречна недостатъчност се засягат петте елемента на бъбречната функция, т. е. нейното отпадане е пропорционално и цялостно. Нарушаването на очистването (депурация) води до невъзможност да се елиминират отпадните продукти на белтъчната обмяна и до натрупване в тъканите и телесните течности на редица идентифицирани и неопределени химически съединения, което се определя и като ендогенната интоксикация. Затова отдавна състоянието е било наречено уремия.

Нарушаването на водния баланс е резултат на намаляване обема на урината с последваща хиперхидратация. Нарушенията на електролитния баланс водят променени нива на най-важните йони – на калия, натрия, магнезия, хлора, калция. Нарушенията в киселинно-алкалното равновесие води до метаболитна ацидоза. Нарушаването на ендокринната функция на бъбреците води до различни отклонения, най-важни от които са бъбречната анемия и минералната костна болест.

Първите оплаквания са общи и нехарактерни – отпадналост, намалена работоспособност, главоболие, отслабване на тегло.

NEWS_MORE_BOX


Симптомите на разгърнатата хронична бъбречна недостатъчност са многобройни и ангажират почти всички органи и системи на човешкото тяло – кожа, храносмилателна система (безапетитие, гадене, повръщане, диарии, или пък запек), централната и периферната нервна система (главоболие, апатия, сънливост, психотични прояви, полиневропатии, мускулна слабост), дихателната система (задух, кашлица, учестено дишане).

Артериалната хипертония е много честа. В сърцето настъпват промени, които могат да бъдат определени като хипертонично сърце, уремична миокардиодистрофия и уремичен перикардит.

Анемичният синдром е резултат на понижена продукция на еритропоетин, а минералната костна болест се свързва с намалена продукция на витамин D и повишена продукция на паратиреоиден хормон.

Диагностицирането на хроничната бъбречна недостатъчност трябва да се извършва своевременно. Затова е необходимо всички лица, страдащи от бъбречна болест, да бъдат насочвани за консултация и диспансеризация от специалист – нефролог. Опитите за провеждане на лечение от неспециалисти обичайно са фатални и с невъзвратими последици.

Лечението на хроничната бъбречна недостатъчност трябва да се провежда само от специалисти-нефролози. В началните стадии (степени) то е консервативно – с лекарства, а в по-късните – с хемодиализа, с перитонеална диализа или с бъбречна трансплантация.