Перикардитът е често срещано заболяване на сърцето, което според тежестта на засягането, може да бъде лекувано както амбулаторно (вкъщи), така и в болнични условия. По-често срещана е острата му форма, която за съжаление често хронифицира. Лечението, освен основната си роля, цели и предотвратяване на хронифицирането; то се провежда обикновено за период от три месеца при острата форма и за шест месеца при хроничната.


Перикардът представлява фиброеластична торбичка от два слоя с малко течност между тях. Той е като кесийка, в която е разположен сърдечният мускул. Малкото течност в него улеснява свободните помпени движения на сърцето. Ако на места течността липсва и двата листа на перикарда са срастнали, това затруднява движенията на сърцето, ако пък има прекалено много течност, тя притиска сърдечния мускул и не му позволява да работи. Обикновено перикардната течност при здрав човек е между 20 и 50 мл.

 


Остър перикардит

Това е относително често състояние, което представлява 5 % от спешните консултации по повод остра гръдна болка и около 0,1 % от хоспитализираните пациенти. Ходът на болестта се отличава със значима честота на рецидивите, достигащи до 15 – 30 %.


В 2/3 от случаите острият перикардит е с инфекциозен произход, като тук най-чест причинител са вирусите (ехо вирус, коксаки, инфлуенца, цитомегаловирус (CMV), Епщайн Бар вирус и други). Сред другите инфекциозни причинители могат да бъдат бактерии – туберколоза, стрептококи, стафилококи, хламидия и други, както и гъбички и паразити в по-редки случаи.


Неинфекциозните причини за възникването на остър перикардит са най-често автоимунни и неопластични. Като автоимунни може да се спомене както синдром на перикардната увреда след инфаркт или травма, така и засягане на перикарда от системните възпалителни болести – лупус еритематозус, Сьогрен, саркоидоза и др. Неопластичното засягане е или от първичен рак на перикарда или от метастази. По-рядко перикардит може да се причини от метаболитни отклонения (уремия, микседем), травма и като последствие от някои медикаменти (изониазид, пеницилин, фенитоин, доксорубицин).

Диагноза

Първа стъпка са симптомите на пациента. Те най-често се състоят във внезапно появила се гръдна болка, която зависи от дихателните движения и би могла да се придвижва и към гърба. Не е необичайно да има висока температура особено при инфекциозните перикардити. При преслушването на сърцето може да се чуе така нереченото перикардно триене, което е много характерно, но липсата му не изключва болест.


Важен елемент на диагнозата са характерни отклонения в електрокардиограмата (ЕКГ). При рентгенова снимка на гръдния кош увеличаване на силуета на сърцето е видимо едва след набиране на повече от 250 мл перикардна течност; очевидно е, че ехокардиографията има предимство в това отношение.

Лечение

В индустриално развитите страни най-честата причина за перикардита е вирусна при имунокомпроментирани пациенти или идиопатична (без установена причина). Лечението често може да се провежда и амбулаторно.


Преди насочването към амбулаторно лечение трябва да бъдат изключени няколко сериозни състояния – риск от сърдечна тампонада (набиране на голямо количество перикардна течност), наличие на миоперикардит (засягане и на сърдечния мускул), подозрение за гноен перикардит или такъв с туберколозен или неопластичен произход.


Ако се касае за идиопатичен или вирусен перикардит лечението най-често е симптоматично и се основава предимно на нестероидни противовъзпалителни и на ацетилсалицилова киселина.


Ролята на кортикостероидите претърпя значими промени. Макар и да имат добра ефективност по отношение на симптомите, те представляват независим риск за по-чести рецидиви като се има предвид, че благоприятстват вирусната репликация. Ето защо те се използват в случаите на перикардити, доказани като уремични или автоимунни. Разбира се, ако при пациента има противопоказания за нестероидни противовъзпалителни, кортикостероидите имат място в лечението. За пациента е задължително въздържането от интензивни физически усилия.


Хронифицирането на перикардита може да бъде както с връщане на симптомите след светъл период, така и без изобщо те да са се премахнали. В този процес участват имунни механизми. Основните препоръки за лечение включват въздържане от физическа активност и прием на нестероидни противовъзпалителни. Кортикостероидите са запазени за пациенти в тежко състояние или за тези, които често развиват кризи. В случай на неуспех към лечението могат да се добавят и имунопотискащи препарати като циклофосфамид (ендоксан) и имуран.