Тъй като бензодиазепените и аналогичните им лекарства са най-често прилаганите успокоителни и сънотворни медикаменти, именно те най-често предизвикват лекарствена зависимост. Организмът бързо развива толерантност към ефектите им, освен към амнезията, която е винаги дозозависима. На практика, това означава, че лекарят лесно може да бъде насочен към диагноза бензодиазепинова зависимост чрез изпитване на паметта на пациента. Чести са и епизодите на поява на ретроспективни кадри в съзнанието на зависимия. По-малко деликатен подход е поискването на уринна проба от пациента. Ако пациентът демонстрира симптоми на абстиненция, диагностицирането на бензодиазепиновата зависимост става тривиална задача за опитния лекар.

 

Започването на лечение на лекарствена зависимост винаги трябва да бъде предхождано от спечелването на доверието на зависимия. След като пациентът сподели, че приема по 10 и повече таблетки на ден и довери на лекаря си, че смята, че има проблем с един или друг медикамент, пред лекаря застава въпросът за лечението на вече идентифицираната зависимост.


 

Как на практика става това?

 

Отказването на бензодиазепини след дългогодишна злоупотреба не е лесна задача. Спирането им след толкова продължителен период е свързано с риск от интензивна тревожност, безсъние и дори гърчове. Към спирането им трябва да се подходи с голяма предпазливост. От решаващо значение е постепенното намаляване на дозите, вместо внезапното прекратяване на приема. Последното крие най-голям риск от поява на силна тревожност, безсъние и гърчове.

 

Стандартна практика е независимо от употребявания бензодиазепин пациентът да бъде поставян на диазепам в прогресивно намаляващи дози и под медицинско наблюдение. Въпреки това, за разлика от спирането на цигари и алкохол, при спиране на бензодиазепини няма унифицирана модалност. По-лесно е да се определи какво не трябва да се прави, вместо какво трябва да се прави. Ключовите въпроси, на които лекарят трябва да получи отговор са „Злоупотребява ли пациентът с други субстанции, освен бензодиазепините?“, „Има ли пациентът необходимата воля да спре злоупотребата?“ и „Това първа детоксикация ли е за този пациент?“.

 

NEWS_MORE_BOX

 

Фармацевтите са активни участници в процеса, защото в огромното мнозинство от случаите те отпускат на пациентите предписаните медикаменти. На по-нестабилните пациенти е особено важно количествата диазепам да се отпускат ден за ден, защото в противен случай те се употребяват наведнъж и целия терапевтичен процес бива саботиран. Важно е лекарят да съобрази дозировката с информацията, която получава от пациента, вместо да се води от фиксирани терапевтични ръководства. Важно е, също така, да бъдат постигнати определени „договорки“ между лекаря и лекувания – водене на терапевтичен дневник от страна на последния, редовни уринни тестове, редовно посещаване на лекуващия специалист и др.

 

Първоначалната доза също трябва да бъде съобразена с особеностите и потребностите на всеки конкретен пациент. При започналите на високи дози (30 или повече милиграма диазепам) е абсолютно задължително намаляването на дозата да бъде извършвано със стъпка, не по-голяма от 25%, през не по-малко от две седмици. Колкото по-бавно става спирането на бензодиазепините, толкова по-голям е шансът за успех. Избързването тук е особено опасно и неоправдано, удължаването на приема с 1 – 2 месеца в хода на опит за спиране на лекарствата след многогодишна злоупотреба носи много повече ползи, отколкото негативи.

 

Изключително важно е не само пациентът, но и лекарят да прояви твърдост и решителност в справянето с проблема. Изписването на рецепти при поискване от „съжаление“ или по каквато и да е друга причина не е в услуга, а в ущърб на лекувания. Когато лекарят проявява разбиране, но и необходимата твърдост и решителност, той респектира пациента и насажда у него дисциплина, която е единственото нещо, което може да го преведе успешно през бензодиазепинова зависимост.