Инфекциите на уринарния тракт са сред най-честите засягащи населението. Приблизително 150 млн. души годишно биват диагностицирани с инфекция на пикочните пътища, като в тях се включват голям набор от клинични състояния - от асимптомна бактериурия до сериозни възпаления на бъбреците и септични състояния.
Циститът представлява инфекция на долните пикочни пътища. Според клиничното протичане циститите се подразделят на остри, хронични, рецидивиращи, а от друга страна на усложнени и неусложнени, симптомни и безсимптомни.
Острият цистит се наблюдава по-често при жени отколкото при мъже поради анатомичната особеност - къса уретра и близостта с бактериалната флора на влагалището и ануса. Мъжете страдат от заболяването предимно след 50-годишна възраст и в тези случаи циститът се асоциира със заболявания на простатната жлеза, които водят до задръжка на урина в пикочния мехур след уриниране.
Основният път на развитие на инфекцията е асцендентния от периуретралната, вагиналната и фекална флора. Макар и рядко е възможно инфекцията да се предаде по кръвен или лимфен път или при директно разпространение на бактериите от съседни органи от интраабдоминални абсцеси или везико-вагинални фистули например.
Безпрепятственото протичане на уринния ток с последващо отмиване на асцендентно проникващите бактерии е изключително важно за естественото предотвратяване на уринарните инфекции. Когато този защитен механизъм е нарушен се благоприятства развитието им. Всяка анатомична или функционална аномалия на уринарния тракт, както и наличието на конкременти, бременност и захарен диабет нарушават защитните механизми и способстват развитието на цистит.
Диагнозата на цистита се поставя предимно клинично. Пациентите имат предимно иритативни симптоми - дизурия (парене при уриниране), полакиурия (често уриниране) и неудържими позиви за уриниране. Често се наблюдават и болки в кръста и супрапубично, понякога хематурия и наличие на мътна и неприятно миришеща урина. Рядко е налице повишаване на телесната температура и системни прояви.
Изследването на седимента на урината показва наличие на левкоцити и по-рядко и на еритроцити в нея. Приблизително в 80 % от случаите причинител на цистита е бактерията E.coli. Тя има изразени адхезивни свойства спрямо уротелните клетки и е резистентна спрямо бактерицидните свойства на човешкия серум. По-рядко срещани уропатогени са Klebsiella, Proteus, Enterobacter и грам-положителните S.saprophyticus и ентерококи.
Рецидивиращ цистит се причинява или от персистиране на първоначалната инфекция след лечението или от реинфекция с нов микроорганизъм. Идентифицирането на причината за рецидивиращия цистит е важна, защото изисква съвсем различно поведение. Ако причината е персистиране на инфекцията след курса на лечение е необходимо да се премахне фокуса на инфекцията, който способства развитието на цистита.
При реинфекция с нов причинител е необходимо да се вземат превантивни мерки за предотвратяването му. Продължителното нискодозово профилактично лечение с антибиотици намалява честотата на рецидивите на уринарни инфекции с 95%. В случая това лечение се прилага при подготвени пациенти, които идеално разпознават началните симптоми на цистита и приемат еднократна доза от предписания антибиотик.
Когато рецидивиращият цистит е свързан с полов контакт, честото изпразване на пикочния мехур и еднократната доза антибиотик след полов акт значително намаляват броя на рецидивите. Алтернатива на антибактериалното лечение при бактериална реинфекция при жени са използването на интравагинален естриол, супозитории с млечно-кисели бактерии, както и сок от червена боровинка, приеман перорално.
Специално място в инфекциите на уринарния тракт намира изясняването на асимптомната бактериурия. С този термин се означава състояние, при което се намират в урината бактерии с микробно число 10^4– 10^5CFU/mL, без да са налице клинични и лабораторни данни за активна инфекция. Безсимптомната бактериурия се среща по-често при бременни жени, възрастни хора, след отстраняване на уретрален катетър или след трансуретрални манипулации. Наблюдава се също така при пациенти със захарен диабет и имунен дефицит.
Обикновено не изисква лечение и обичайно се самоограничава в рамките на 1 година. Макар и рядко това състояние може да е причина за развитието на цистит или остър пиелонефрит. Затова при определени групи от пациенти лечението е задължително. Това са бременни жени, диабетици, сърдечно болни, имуносупресирани пациенти и болни, на които предстои операция.
Референции:
Урология, проф. П. Панчев
