Инсулинът е хормон, секретиран от бета-клетките на панкреаса, регулиращ обмяната на веществата. Той е хормонът, понижаващ кръвната захар, като основните тъкани, зависими от неговото действие са мастната и мускулната. Това му действие се опосредства чрез специфични рецептори на повърхността на клетките, задействащи каскаден механизъм за усвояване на глюкозата.

Инсулиновата резистентност е състояние на потиснат отговор на организма към действието на инсулина. За компенсиране нуждите от хормона започва повишена секреция от панкреаса – развива се хиперинсулинемия. Тя се наблюдава при затлъстяване, при употребата на някои медикаменти като кортикостероиди, при физиологични състояния като бременност и др. Инсулиновата резистентност стои в основата на патофизиологичните промени при захарен диабет тип 2. Такава е налице още преди развитието му, на фона на запазен кръвно-захарен контрол именно поради хиперинсулинемията, преодоляваща тази резистентност. При изчерпване възможността на панкреаса да компенсира нуждите от инсулин започва изплъзване на гликемията, първоначалано след хранене – постпрандиално, а след това и на гладно.

Инсулиновата резистентност и изхождащият от нея с течение на времето нарушен гликемичен контрол са част от метаболитния синдром. Последният включва следните особености:


  • абдоминален тип затлъстяване – обиколка на талията при мъже > 102 см, при жени >88см;
  • триглицериди над 1,7ммол/л;
  • HDL-холестерол <1,0ммол/л при мъже и под 1,3ммол/л при жени;
  • артериално налягане над 130/85mmHg или прием на антихипертензивна терапия;
  • кръвна захар на гладно над 6,1ммол/л или над 7,8 ммол/л на втория час след обременяване със 75г глюкоза или захарен диабет.

Следователно рискови за инсулинова резистентност са лицата със затлъстяване, с дислипидемия (повишени триглицериди, висок холестерол с ниска HDL-фракция), артериална хипертония. Други фактори са фамилна обремененост за захарен диабет, съпровождащ синдром на поликистозни яйчници, исхемична болест на сърцето, напреднала възраст, заседнал начин на живот.

Инсулиновата резистентност корелира със състояния като стеатоза на черния дроб, самата тя се счита за отделен рисков фактор за атеросклерозата и клиничните и прояви като исхемична болест на сърцето, периферна съдова болест, мозъчно-съдова болест. Хиперинсулинемията е една от основните компонентни в патогенезата на синдрома на поликистозни яйчници и повишеното ниво на андрогенни хормони у жената.

Типични са кожните изменения при наличие на инсулинова резистентност – Acanthosis nigricans и акрохордони. Acanthosis nigricans представлява потъмняване на кожата в областите на триене – най-често се наблюдава по тила и подмишничните ямки. Акрохордоните са доброкачествени кожни образувания, също предимно по местата, изложени на повече триене, но и не само – светли или по-пигментирани, на широка основа или краче.

Диагностицирането на инсулиновата резистентност се осъществява чрез оценката на посочените рискови фактори, клинични белези и лабораторни изследвания. На практика се изследва нивото на кръвната захар и инсулина на гладно и се проследява реакцията им в хода на обременяване с глюкоза.

Един от факторите, с най-голям принос в развитието на инсулинова резистентност е хроничната употреба на прости въглехидрати в неразумни количества, което наблюдаваме в т.нар. западен тип хранене. Простите въглехидрати бързо се абсорбират от чревния тракт, водейки до силна стимулация на секрецията на инсулин с хиперинсулинемия и дори хипогликемия в отговор. При продължително въздействие с подобен характер самите клетки в организма стават резистентни към хормона.

Хроничният стрес води до повишени нива на кортизола, а той от своя страна повишава резистентността към действието на инсулина.

Заседналият начин на живот намалява използването на глюкозата от мускулатурата, води до повишаване на теглото за сметка на мастна тъкан, а тя самата води до резистентност към инсулина. Активната физическа дейност повишава утилизацията на глюкоза, подобрява чувствителността към хормона и намалява нуждите от него.

Лечението е свързано с потискане нуждите от инсулин и повишаване чувствителността към него, както и намаляване на хиперинсулинемията. На първо място тук идва ограничаване приема на прости и рафинирани въглехидрати, отслабването и извършването на аеробна двигателна дейност.

Най-често използваното медикаментозно средство за повишаване на чувствителността към инсулина днес е метформинът. Той пдобрява възприемчивостта на мастните и мускулните клетки към инсулина и потиска освобождаването на глюкоза от черния дроб. По този начин той не само коригира кръвно-захарното ниво, но и намалява нуждите от инсулин и хиперинсулинемията.

Други средства подобряващи чувствителността са тиазолидиндионите с представител у нас розиглитазона. Също намаляват периферната резистентност и по този начин спомагат за гликемичния контрол. Прилагат се по-ограничено.

Акарбозата е друг медикамент, използван в антидиабетната терапия. Той блокира абсорбцията на простите въглехидрати. По този начин намалява стимулираната секреция на инсулина, а това води и до ограничаване на резистентността.

Споменахме, че понижението на теглото, особено за сметка на обиколката на талията значително подобрява инсулиновото действие. В този ред на мисли и медикаментите, използвани в борбата с килограмите като орлистат и сибутрамин също имат макар и индиректно действие по отношение чувствителността.