Освен директните механизми, обуславящи вирус-индуцираната карциногенеза, вирусната хронична инфекция може също да съдейства като индиректен трансформиращ агент при мутацията на клетките и превръщането им в ракови.


Доказателства за канцерогенния потенциал на възпалението са и хроничните възпалителни заболявания на червата, като хроничен улцерозен колит и болест на Крон, които може да доведат до рак на дебелото черво, дори и при липса на други фактори. Друг добре известен пример е хроничната инфекция с Helicobacter pylori (грам-отрицателна бактерия, която колонизира стомаха и дванадесетопръстника), която и e една от причините за рак на стомаха в световен мащаб.


Вирусната инфекция също има връзка с канцерогенезата. Например, хронична инфекция с вирусите на Хепатит В или Хепатит С може да доведе до хепатоцелуларен карцином чрез процес, който индуцира клетъчна смърт, регенерация, цироза, а накрая рак.



В много случаи възпалението, предизвикано от хронична инфекция създава микросреда, която благоприятства експресията на вирусни онкогени. Например при индуцирания от Хепатит В хепатоцелуларен карцином, вирусът се интегрира в ДНК на гостоприемника. А интегрираният генетичен маретиал съдържа информация за синтез на вирусните протеини, които се откриват в клетките на хепатоцелуларния карцином. Смята се, че тези онкопротеини участват в прякото стимулиране на трансформацията на хепатоцитите (чернодробните клетки) в хепатоцелуларен карцином.


Друг пример за начина, по който вирусните инфекции могат косвено да допринесат за канцерогенеза, се осигурява от папиломавирусни инфекции, които допринасят непряко за карциногенезата на кожата, като блокират апоптозата (програмираната клетъчна смърт) в клетки, които са изложени на ултравиолетова светлина и по този начин позволяват оцеляването на увредени клетки от UV.


p53 е туморен супресор и изчерпването или инактивирането му поради вирусни протеини, както и възпалението, причинено от хронична инфекция, водят до натрупване на точкови мутации, геномна нестабилност и увреждане на ДНК.


Увреждането на ДНК започва с химическа модификация на база на ДНК, което предизвиква прекъсване в едната или в двете вериги на ДНК. В неинфектираните клетки системите за възстановяване на ДНК могат да разпознаят повредените бази на ДНК като анормални структури и да поправят увреждането преди репликацията.


Клетката има различни системи за възстановяване на увреждането на ДНК, причинено от ендогенни и екзогенни фактори и тези пътища за възстановяване разпознават както едноверижните прекъсвания на ДНК, така и двойноверижните.


Механизмите за възстановяване на едноверижните прекъсвания в ДНК включват директен ремонт, корекция на нуклеотидни ексцизии (отрязвания на структурна единица на ДНК), ремонт на несъответствие (между азотните бази на два срещуположни нуклеотида) и коригиране на базови ексцизии (отрязана азотна база).


Механизмите за възстановяване на двойноверижните прекъсвания включват хомоложна рекомбинация и нехомоложно свързване. Ако увреждането на ДНК не може да бъде напълно поправено, то може да доведе до дерегулиран клетъчен цикъл, геномна нестабилност и мутации, които са свързани с развитието на рак.