През последния век знанията за патогенезата на захарния диабет, както и възможностите за диагностика и лечение на заболяването се развиват бързо, с благоприятни терапевтични резултати. Въпреки това заболеваемостта и честотата на хронични усложнения остава висока, налагайки търсенето на повече подходи за профилактика, лечение и контрол на нарушенията в гликемията. Гликираният хемоглобин бе използван с диагностична цел за първи път през 70-те години на миналия век, а днес навлезе в практиката широко и заедно с кръвно-захарния профил е незаменимо средство за проследяване на ефекта от лечението и прогноза за настъпването на усложнения от диабет.

 

Към 2010 г. захарният диабет достигна честота до 6,4% от населението в световен мащаб или над 285 милиона само сред възрастните (20 - 79 г.) към 2010 г. В рамките на 20 години се очаква процентът да нарасте до 7,7 (439млн души), като около три пъти по-висока ще е заболеваемостта в развиващите се страни, съобщава International Diabetes Federation (IDF).


 

Хипергликемията води до хронични усложнения, ангажиращи малки и големи съдове в организма, които корелират и с причините за смърт сред диабетиците. Честотата на съдовите инциденти като инфаркт на миокарда и инсулт сред тези лица е три пъти по-висока от тази при недиабетици. Нефропатията, наблюдавана по-често при дълга давност на диабет тип 1, е причина за смърт в около една трета от случаите. Мащабни клинични проучвания като DCCT и UKPDS доказаха понижаване на честотата на хроничните усложнения на диабета с подобряването в контрола на кръвната захар. През последните години като маркер за такъв в практиката се наложи гликирания хемоглобин (HbA1c), даващ представа за гликемията в рамките на няколко месеца, за разлика от кръвно захарния профил, който се влияе от редица фактори. Една строго спазвана диета в рамките на деня на изследване понякога може да даде заблуждаващо добри резултати.

 

Хемоглобинът е белтък и като такъв той може да участва в химични реакции. В условията на високо ниво на свободна глюкоза към аминокрая на една от неговите пептидни вериги по неензимен път се свързва глюкозен остатък, последвано от допълнителни химически промени, свързани със стабилността на молекулата [H.B.Chandalia]. С оформянето на стабилна връзка хемоглобинът остава в този вид до края на живота на еритроцита – 120 дни. Това позволява, ако не за четири, то поне за три месеца назад да оценим колко добре е контролирана кръвната захар, независимо дали с диета, медикаменти или инсулин.

 

При измерване на гликирания хемоглобин, той се представя като процент от общия. При нормална кръвна захар той достига не повече от 5%. При диабетици надвишава 6,4% и по него можем да съдим за средната стойност на кръвната захар през последните три месеца. Така например HbA1c около 7% кореспондира средно с 8 mmol/l, а 12% средно с 16 mmol/l кръвна захар, което означава, че максималните са още по-високи.

 

Прицелни стойности при лечението на диабета са под 6,5% според IDF, докато Американската Диабетна Асоциация (ADA) препоръчва поддържане под 7%. Строгият гликемичен контрол е свързан с опасност от хипогликемии, които имат непосредствен риск за животозастрашаващи ситуации, но и влошаване качеството на живот при хронични такива във връзка с невроорганични усложнения. Напомняме, че гликираният хемоглобин отразява осреднена стойност на кръвната захар и зад привидно нормалното му ниво могат да се крият епизоди на хипогликемии, последвани от драстични хипергликемии.

 

До скоро гликираният хемоглобин се използваше само за проследяване състоянието на диабета и ефекта от терапията. През 2010 г. Американската Диабетна Асоциация ревизира стандартите в диабетологията, включвайки показателя и като диагностичен критерий. Диагноза захарен диабет се поставяше след измерване на кръвна захар на гладно на 7,0 mmol/l, при случайна кръвна захар двукратно над 11,1 mmol/l и при стойности на 11,1 след тест с обременяване с фиксирана доза глюкоза. Включен бе и нов критерий – стойности на HbA1c над 6,5%. Много автори обаче все още не поставят диагнозата само по този показател.

 

Към понятието пре-диабет се отнасят състоянията на нарушена гликемия на гладно (с кр. захар между 6,1 и 7,0 mmol/l) и нарушен въглехидратен толеранс (с кръвна захар между 7,8 и 11,1 mmol/l на втория час след обременяване с глюкоза). Като пре-диабетно състояние с висок риск от развитието на диабет през следващите години АDA класифицира и измерването на HbА1c между 5,7 и 6,4%.

 

С всеки процент понижение в гликирания хемоглобин и поддържането на оптимална за възрастта и придружаващите заболявания кръвна захар се подобрява преживяемостта, качеството на живота, намалява честотата на хроничните усложнения и забавя прогресията на вече явили се такива.