Доц. д-р Михаил Околийски е лекар психиатър с 23 години практика, който от 2014 г. е и експерт на Световната здравна организация в България
Разговаряме с доц. Околийски за проблемите в психиатричната грижа в България по повод информационната кампания „Живей, не страдай“ в подкрепа на хората с психични заболявания и току-що създадения документален филм „Един от нас“, който ще бъде излъчен по Българската национална телевизия на 14 март от  17.30 часа.


- Доц. Околийски, каква трябва да бъде съвременната психиатрична грижа, каквато се прилага в развитите страни, и какво липсва в България?


Психиатричната грижа трябва да се оказва с любов от страна на професионалистите (психиатри, психотерапевти, социални работници, общопрактикуващи лекари) към хората с психични проблеми. Професионалистите трябва да са съпричастни с проблема, да не разграничават психическото от физическото страдание и да не стигматизират хората, които в момента имат психично страдание. За съжаление, в България, особено в последните години, психично болните нямат достъп до добра грижа, до съвременно психиатрично обслужване. То трябва да е съобразено с модерните разработки в областта на психиатрията и психотерапията. Това означава достъп до съвременни лекарства, достъп до психологична подкрепа, а при остри случаи – достъп до стационар. 



Трябва да разграничим два типа психични разстройства. Първият тип са тежки психични разстройства, които са по-редки и засягат по-малко хора. Смята се, че близо 80 000 човека на година получават тежко психично разстройство – шизофрения, психоза, тежка депресия. Докато честите психични заболявания засягат повече хора и според епидемиологично изследване всеки пети човек страда в някакъв момент от живота си от тревожно разстройство, депресия, панически атаки, злоупотребява с вещества или с медикаменти. Тези хора също трудно стигат до психиатрична грижа от страх, че ще бъдат стигматизирани. Симптоми на психично страдание са тъга, която продължава прекалено дълго време и не може да отмине с помощта на приятелския кръг, или  пристъпи на паника, които често са маскирани като сърдечносъдови проблеми – стягане в сърдечната област, трудно дишане, изпотяване на дланите, понякога и невъзможност да се помръдне. Тези хора имат възможност да се консултират с психиатър, което се заплаща от НЗОК. Но първия месец се заплащат само две консултации, а след това по една на месец, което е крайно недостатъчно за установяване на добра терапевтична връзка между лекар и пациент и за мониториране на адекватно лечение, което да е чувствително и към страничните симптоми на пациента. Възможни са и консултации с частни психиатри, за което обаче пациентите трябва да заплащат от джоба си и не всеки има тази възможност. При това частните психиатри имат практики предимно в големите градове и достъпът до тях не е добър в цялата страна. Общо психиатрите в България не достигат, те са под 500. 


В лечението може да се включват и психотерапевти, но те не са финансирани от Здравната каса. И пак пациентът трябва сам да бъде мотивиран да се лекува и да плаща от джоба си. А това, на фона на ниските доходи в България, са немалки суми. 


Не бива да се бърка психолог с психотерапевт, защото завършилите психология не са квалифицирани да лекуват хора. Трябва да минат допълнително образование със супервизия, което продължава години. А също трябва да минат през собствена терапия, за да осъзнаят собствените си слабости и проблеми, за да могат да помагат по-ефективно на други хора.

   
 - Какво не е наред у нас в грижата за хората с тежки психиатрични диагнози и как трябва да се промени?


Работя в тази сфера над 20 години и почти нищо не се е променило в положителна насока. Даже някои неща са се влошили поради институциализирането на психиатричната грижа. Все още се разчита на 12-те психиатрични болници и на още толкова центъра за психично здраве (бившите психодиспансери). Модерната психиатрична грижа трябва да се оказва в общността, близо до хората, там, където живеят, за да не се откъсват от семействата си, от средата, в която се чувстват спокойни, от работата си, която да могат да продължат да упражняват. 


Имаше много критики през годините към психиатрията в България. Миналата година дори излезе унищожителен доклад на Европейската комисия за състоянието на психиатричните институции у нас – не само на болниците, но и на домовете за хора с психични заболявания, където установиха нечовешки практики като мъчения, фиксиране с вериги и завързване за леглата. Хигиената там също е на покъртително ниво. Въпреки че познавам много съвестни и ангажирани с каузата директори на психиатрични болници, но те нямат възможност да подобрят условията, защото финансирането става чрез така наречения исторически бюджет. Всяка година се отделят едни и същи средства, няма за капиталови разходи, за достойно увеличаване заплатите на персонала. Твърди се за увеличение 10 – 15%, но заплатите са под 1000 лева и не са стимул за привличането на млади кадри. Текучеството е много голямо. Съответно помощният персонал (санитарите) не е на нужното ниво. Точно хора, които не са обучени да се грижат за психично болни, са склонни да упражняват насилие върху тях и да не изпитват съпричастие и човещина. 


 - Какво би трябвало да се направи в обществото, за да се премахне тази стигма върху хората с психични заболявания, за да престане практиката по тяхното изолиране и да започне истинската грижа за пациентите в общността?


Обществото трябва да мисли умно и да избира политици, които да взимат решения, базирани на научни доказателства и в интерес на хората. Колкото и редовите граждани да 


се опитват да бъдат хуманни, да даряват, да стимулират любов към психично болните в сърцата, ако на системно ниво психиатричната грижа не е обезпечена с финансиране, нищо няма да се промени. Българите се славим като доста толерантен народ. Но, за съжаление, психичното здраве е в задния двор на медицината у нас. За психично здраве се харчат около 2,5% от бюджета за здраве, което е немислимо за съвременна европейска държава. 


От СЗО се опитваме в партньорство и в коалиция с Глобална инициатива в психиатрията и с други неправителствени организации, с Центъра по обществено здраве и анализи да правим кампании и да обръщаме системно внимание върху необходимостта да има толерантност и да приемаме различните от нас. Кампанията „Живей, не страдай“ е много успешна, придоби национален размер и се видя по централните телевизии. Беше създаден много хубав документален филм „Един от нас“, който ще се излъчи по БНТ и който показва ежедневието на хората с психични проблеми. Познавам и двамата герои на този филм, даже с единия от тях сме добри познати. Сред бившите ми пациенти имам много приятели. Когато човек няма страх и опознае ли тези хора, те реагират със същото – с любов, с емпатия. По този начин се разкъсва порочният кръг да се страхуваш от някого, да го избягваш и да не искаш да знаеш за неговите проблеми, дори да не искаш да го виждаш в своя свят. Само че хората със психично страдание са сред нас. Всички ние имаме психични проблеми в някакъв момент от живота си. Тези проблеми се отключиха, станаха по-видни в коронакризата. Защото тази изолация вкъщи, тази неизвестност, страхът от вируса, от загуба на работното място активизираха процесите на психична болест при много хора. При едни състоянията се обостриха, а при други се отключиха за първи път, включително и при млади хора, и при деца. Точно затова сега е моментът държавата да обърне внимание на психичното здраве и да инвестира ударно в него. 


Ние от СЗО подкрепихме създаването на Национална стратегия за психично здраве, която да бъде придружена с инвестиции в дневни центрове, в защитени домове, в ремонт на болниците, защото те не могат да изчезнат изведнъж, с магическа пръчка, в обучение на персонала, за да бъде компетентен и адекватен в грижата си към болните. Имаше обещание стратегията да бъде приета още през есента на 2020 г. Но това още не се е случило. Необходими са промени в действащата законодателна рамка за постигане на устойчивост в психично-здравната политика и в полза на пациентите. Наскоро разговаряхме с представителството на Европейската комисия за България по програма за възраждане, за която са предвидени над 680 милиона евро, като част от тях може да се изразходват за психично здраве. Но срещу това трябва да седи ангажимент на държавата, на специалистите, за да влязат тези средства и да се промени системата на психиатрично обслужване.