В сравнение с бактериите, вирусите имат значимо по-семпло устройство. Най-опростено, вирусът представлява генетичен материал в белтъчна обвивка. Белтъчната обвивка служи не само за предпазване на нуклеиновите киселини, но и помага на вирусната частица да се прикрепи към клетките на гостоприемника, навлизането в тях и др. Генетичният материал е носителя на информацията за структурата на белтъците му.


Вирусите не могат да се разпространяват самостоятелно извън клетките на гостоприемника, в случая човека. Генетичната информация, във вид на ДНК или РНК верига се нуждае от рибозомите на гостоприемната клетка и градивни блокчета – аминокиселини – за да изгради новите си частици и да ги комплектова.


Новообразуваните вируси напускат клетката и инвазират нови клетки. Част от клетките, в които попада вирусът, са антиген представящи клетки. Те имат специална роля – разграждат болестотворния агент на фрагменти и изкарват на повърхността си някой от неговите компоненти, включен в комплекс със специален протеин, който играе ролята на маркер. Този комплекс от вирусна частица и сигнализиращ протеин се разпознава от Т-лимфоцитите и те опосредстват послевaщите специфични имунни реакции по разпознаване и неутрализиране на вируса.



От В-лимфоцитите се отделя специален клон, който произвежда антитела единствено и специфично срещу конкретния вирус, в случая SARS-CoV-2. За известен период от време след преболедуване нивото на антителата се задържа достатъчно високо, за да може да осигури при повторна среща с вируса неговото бързо елиминиране, без да се стига до възникване на заболяване. Междувременно, освен произвеждащите антитела срещу ковид лимфоцити, се отделя и един клон на клетки на паметта, които макар и в малко количество, остават да циркулират в организма и при повторна среща с агента – дори и при ниски нива на антитела – започват отново тяхното производство, като това вече е по-бързо в сравнение с първата среща с вируса.

 

На какво разчитаме при ваксинирането?

Боледуването от коронавируса се доказа като непредсказуемо и трудно контролируемо, а до момента все още липсва категоричен и доказан медикамент за борба с вируса; да не забравяме и за усложненията след него. В развиващите се държави, за съжаление, сериозен дял от смъртността се дължи именно на инфекциозните заболявания, но за сметка на тях в развитите страни повечето хора смятат, че инфекциите са напълно овладяни, било то чрез ваксини или адекватно лечение, и загубата на човешки живот поради заразно заболяване се приема от мнозина за нелепа.


Истината е, че коронавирусът не е първият вирус, за който не съществува насочено лечение, въпреки неуморния труд, който се влага в разработването на медикаменти.


Освен липсата на конкретен лечебен препарат, пресичането на пандемията е нужно и поради претовареността на здравната система и икономиката.


Вече близо година живеем с текущата пандемия и се откроява още една тенденция, която налага сериозната нужда от ваксинирането – гъвкавостта на вируса. Колкото повече хора боледуват и колкото повече се разпространява, той започва да проявява все нови и нови мутации. Вече е ясно, че британската мутация е значимо по-контагиозна от предходния вариант. Макар и недоказано по-патогенна е ясно, че ако още повече хора се заразяват, то, за съжаление, още повече и ще прекарат тежко боледуването и дори повече могат да загинат.


Това е една надпревара, в която нямаме предимство. Колкото повече се разпространява и възпроизвежда вирусът, толкова повече мутации възникват. Масовата имунизация е подход, който ще осигури среда, силно невъзприемчива на вируса, в която той просто няма да може да се развива и съответно ще се забави процеса на неговата мутация и изменчивост.

 

Видове ваксини

Ваксината срещу причинителя на Ковид-19 цели да запозне организма ни с характерен негов елемент – белтък – за да развием имунитет срещу него и при истинска среща с вируса да сме „готови“ и да реагираме бързо, без да настъпи заболяване.


В момента най-много се говори за иРНК ваксините. Те представляват частица от наследствената информация на вируса, която отговаря единствено за кодирането на един от повърхностните му белтъци, който е имуногенен – предизиква разпознаване от имунната система, но не е и патогенен – не причинява заболяване. Нормално ДНК се намира в ядрото на клетката и част от нея се копира на информационна РНК и излиза от ядрото, за да се използва за изграждане на белтък  - например хормон. Т.е. иРНК излиза от ядрото, но не навлиза в него и не е използваема там. При иРНК ваксините с помощта на липозомни мехурчета в антиген представящите клетки постъпва иРНК за съответния белтък на вируса, те произвеждат белтъка на базата на вирусната иРНК и го изкарват на повърхността си, за да се разпознае от лимфоцитите. По този начин на практика развиваме имунитет, без да боледуваме от вируса.


Векторните ваксини имат сходен механизъм. При тях вместо липозомни мехурчета се изпозва аденовирус, който е генетично модифициран, направен е така, че да не предизвиква заболяване и му е добавен генетичния материал, който е нужен за производство на уникалния за коронавируса протеин. Тук се разчита на свойството на вируса да постъпва вътре в клетката, за да може да се произведат имуногенните вирусни частици.


Внесен по този начин генетичният материал на вируса се използва в цитоплазмата на клетката и не може да постъпи в ядрото ѝ, съответно няма как да повлияе на нашето ДНК по какъвто и да било начин.


Третият вариант, върху който се работи, са пептидните ваксини – при тях директно се въвежда предварително изграден пептид, белтък от вируса, вместо да се произвежда в тялото от иРНК и съответно той отново предизвиква имунно разпознаване, но не и възникване на болест.