Болестта на Паркинсон  представлява бавно прогресиращо дегенеративно заболяване на нервната система, характеризиращо се със загуба на нервни клетки в определени участъци на мозъка и оттам с недостиг на допамин – изключително важен невромедиатор, имащ главно значение в осъществяване на двигателните функции на човека. Главните симптоми на заболяването са акинезия (общо забавяне или спиране на движенията, трудно започване на движението), ригор (повишен тонус в мускулите на крайниците и тялото), тремор в покой, обикновено започващ в едната ръка и постурална нестабилност (трудно поддържане на стойката на тялото, склонност към залитане и падане).

 

Към първа част на материала


Към втора част на материала


Четири са основните форми, под които може да се прояви Паркинсоновият синдром (синдром обозначава комбинация от определени симптоми):

  • Идиопатичен паркинсонов синдром – или т.нар. болест на Паркинсон. Отговорна е за 75% от случаите. Причините са неизвестни, оттам и терминът „идиопатичен”;
  • Генетичен Паркинсонов синдром – макар и рядко са описани моногенетични дефекти с автозомно-доминантно и автозомно-рецесивно унаследяване;
  • Атипичен Паркинсонов синдром – в основата стои друг невродегенеративен процес, който има за резултат също допаминов дефицит и изява на, до голяма част, сходни клинични симптоми. Към атипичните форми се отнасят мултисистемната атрофия, прогресивната супрануклеарна парализа, демецията с телца на Lewy, кортикобазалната дегнерация;
  • Вторичен Паркинсонов синдром – в основата стои друго подлежащо заболяване, което вторично води до проява на Паркинсонизъм – възпалително заболяване (енцефалит, HIV – енцефалопатия); медикаменти (антипсихотици, литий, валпроат, метоклопрамид), метаболитно нарушение (напр. болест на Уилсон), травма, натравяне (с въглероден диоксид, манган); мозъчно-съдова болест, т.нар. съдов Паркинсонов синдром и др.

Терапевтични опции 

Наред с медикаментозната терапия, включваща допаминови агонисти, МАО-В инхибитори, L-Dopa в комбинация с декарбокилазен инхибитор (Carbidopa, Benserazid), COMT – инхибитори и други по-малко използвани медикаменти, от значение е разбира се и регулярното провеждане на физиотерапия с цел преодоляване на болестния двигателен модел и намаляване на възможните усложнения В тази насока, с доказан положителен ефект, наред с другите незастрашаващи спортове, е и практикуването на танци и тай-чи. От значение е и ерготерапията, с цел ефективно контролиране на фината моторика и по-задоволително справяне с ежедневните активности. При нарушения в речта и говора от важно значение е и терапията с помощта на логопед.


Ескалираща терапия

В случаите, когато медикамнетозната терапия не дава задоволителен ефект, могат да се приложат други терапевтични техники:

  • Дълбока мозъчна стимулация – посредством подкожно имплантиран генератор се подава сигнал към електроди, имплантирани неврохирургично в мозъчното ядро, което е свързано с двигателната активност. По този начин може да се постигне значително подобрение на качеството на живот на пациентите. Рискове съществуват, както по врме на операцията, така и впоследсвие при носенето на импланта.
  • Йеюнална L-Dopa помпена инфузия – чрез сонда, поставена перкутанно (през кожата) в йеюнума (част от тънкото черво), се инфузира медикамента L-Dopa. По този начин се постига добър контрол на флуктуациите в състоянието, недостатъг е проблемите, свързани с перкутанния гастрален достъп;
  • Апоморфин – еквивалент на L-Dopa, който може да бъде инжектиран подкожно. С помощта на прецизна помпа и сменяеми се игли може да се постигне продължително вкарване на медикамента. Страничен ефект е локалното задебеляване на кожата на мястото на инфузията.

Показанията и провеждането на тези терапевтични методи се извършва  в специализирани центрове. 


Терапевтични опции след поставяне на диагнозата

Съвременните препоръки са за своевременно започване на медикаментозна терапия след поставяне на диагнозата. С какъв точно медикамент ще се започне зависи от тежестта на симптоматиката, възрастта на пациента и придружаващите му заболявания, ежедневната активност на пациента и много други фактори.


При по-лека симптоматика може да се започне с МАО-В-инхибитори, а при липса на задоволителен ефект да се премине бързо към допаминов агонист. При изразена симптоматика или при нужда от по-бързо повлияване на симптоматиката (напр. когато ежедневната активност  на пациента го изисква) може да се пристъпе директно към L-Dopa препарат. Дозирането на препарата е от изключително важно значение за постигане на неговия ефект като трябва да се съобразят факторите тегло, ръст и пол.

 

При липса на задоволителен ефект от терапията и поява на странични ефекти е необходима преценка на дозировката, на режима на даване на медикамента, добавянето на друг медикамент (напр. COMT-инхибитор), засилващ ефекта на L-Dopa или пристъпване към други терапевтични опции с продължително действие (дълбока мозъчна стимулация и др.).