Острият хепатит С е вирусно заболяване, чиято социална значимост непрекъснато нараства, във връзка с неясното начало, най-често безсимптомното протичане на клиничната картина и подчертаната склонност към хронифициране.


Група учени идентифицират причинителят на вирусния хепатит С през 1989 г. Преди да бъде направено това откритие той е бил във фокуса на медицинската общност под името “посттрансфузионен”, т.е. нито А, нито В хепатит. Характерна е била липсата на специфичните клинични белези в сравнение с останалите вирусни хепатити, както и високият процент на хронифициране на инфекцията.


Вирусът се характеризира с висока генетична вариабилност, което се посочва като основна причина за трудностите по изработването на ваксина. От друга страна, инфектиращата доза е малка – 106 вирусни копия, което прави заразяването лесно, особено когато не се мисли за превенцията му. Освен това вирусът е изключително издръжлив при попадане в околната среда и остава дълго време жизнеспособен, дори и под въздействието на различни химични и физични фактори.



Източник на инфекцията е единствено човекът – болен или здрав носител. От епидемиологична гледна точка заболяване, което се среща само при хората, но не и при животните има по-голям потенциал за елиминиране – подобно на едрата шарка – вариола. Все още няма ефективна ваксина, чрез която да се осъществява специфичната защита срещу заболяването. Методите за превенция и намаляване на случаите са както вземането на предпазни мерки при добро познаване на механизмите за заразяване и разпространение, така и скрининговите програми за откриване на носителите.


Друг фактор, имащ отношение към улесняване на предаването е множественият механизъм на предаване на инфекцията. Трансмисията се осъществява при преливане на кръв и кръвни продукти при трансфузионни процедури. Освен това рискът е повишен при хемодиализа и медицински манипулации – инфекции, свързани с медицинското обслужване. Този механизъм на предаване е основен за развиващите се страни.


В случай, че донорът на орган е инфектиран, реципиентът също може да бъде заразен. Повечето от инфектираните с вируса на хепатит С в развитите страни са се заразили чрез използвани на заразени игли между употребяващи наркотични вещества венозно. Данните показват, че предаването по полов път на инфекцията е значително по-рядко. Предаването на инфекцията от майка на дете също е сравнително рядко срещано.


Медицинският персонал също е изложен на риск при работа с пациенти с хепатит С. Най-често при инцидентно убождане със замърсена с кръв игла или инструмент или попадане на пръски кръв през конюнктивата. В тези случаи е резонно предварителното изследване на пациентите, преди постъпването им за лечение в съответното отделение или клиника.


Характерно за инфекцията с хепатит С е обичайната липса на специфични симптоми, а в случаите, в които те са налице обикновено са представени „вяло“. Това обяснява защо пациентите рядко търсят медицинска помощ. В острата фаза най-често се диагностицират пациентите, при които заболяването протича с изява на жълтеница, но те са едва 20-25%. Останалите преболедували лица остават неизвестни до момента, в който хронифициралият вече хепатит С бъде установен случайно или в резултат на активно търсене, което е значително по-рядко.


Обикновено данни за налична или прекарана в миналото инфекция се получават при рутинни изследвания по различни поводи, в хода на които проследяващият специалист се натъква на повишени чернодробни ензими. В други случаи при пациентите - потенциални донори на кръв, след тестване на взетите проби се открива наличие на антитела и/или копия на вирусна нуклеинова киселина.


Разграничаването на острата хепатит С инфекция от новооткритата хронична невинаги е лесно и изисква допълнителни изследвания. Налице е и тенденция за хронифициране във висок процент – в рамките на 55 - 80% по данни на различни проучвания.


Типизирането – определянето на вирусния генотип и субтип на вируса има съществено значение както за правилната терапевтична стратегия, така и за провеждане на епидемиологични анализи – проследяване източника на инфекцията. Използват се както генетични, така и/или имунологични тестове.


Нивото на придобиване на инфекцията след преливане на кръв и кръвни продукти е снижено значително в България след въвеждането на скрининг на кръвните донори от 1993г. насам. За разлика от хепатит В – все още не е разработена ваксина за осъществяване на специфична профилактика.


Превенцията на заболяването се отнася до избягване на всички възможни пътища за предаване на инфекцията. Основният механизъм за предаване на заразата към днешна дата в България е чрез интравенозно приложение на наркотични вещества. Ваксинирането на пациентите с хроничен хепатит С срещу хепатит В е показано, тъй като наличието на двете инфекции при един пациент води до значително по-тежко протичане.