Белодробната хипертония на фона на тромбемболична болест се дължи както на частичното запушване на белодробните артерии и непълното разграждане на попадналите там емболи, така и на настъпилото впоследствие ремоделиране на малките артерии на засегнатите от оклузии зони. До 4 % от пациентите, преживели остра белодробна емболия, развиват хронична белодробна хипертония.


Тази причина за белодробна хипертония е потенциално лечима, за това е важно диагностичната стратегия много рано и прецизно да идентифицира пациентите, за които би било благоприятно специфичното лечение с по-инвазивни методи – белодробна ендатеректомия.

  • Хронична тромбоемболична белодробна хипертония

Белодробната хипертония е асоциирана с хронична тромемболична болест се счита за последствие от обструкцията на белодробни артерии голям калибър, от остра емболия или често повтарящи се в по-малък обем емболии и оставане на остатъци от тях след спонтанното им, но непълно разграждане. Част от белезите, които подсказват, че пациентът след остра белодробна емболия може да попадне в 4-те %, при които състоянието еволюира към хронична белодробна хипертония са: предшестващ емболичен инцидент, предшестваща белодробна тромбемболия, млада възраст, идиопатичен произход на емболията (неустановен източник) и дефицит на постигната реперфузия при белодробна сцинтиграфия.



Фактори, които повишат риска от развитие на такова състояние са аномалии в процесите на фибринолиза и/или наличие на протромботични фактори, които предразполагат пациента към хронична тромбемболия, но при тези пациенти специфично по-често се откриват и повишени нива на анти-фосфолипидни антитела. Сред други обстоятелства, които повишават опасността от това състояние, са наличие на хемоглобинопатия, спленектомия (процедурата по махане на слезката), поставяне на вътресъдова сонда на пейсмейкър и наличие на хронични възпалителни заболявания.


Прогнозата на пациента, засегнат от белодробна хипертония, зависи от степента на хипертонията при момента на поставяне на диагнозата. И така, преживяемостта от 10 години е за  50 % от пациентите със средно белодробно артериално налягане 31 до 40 mmHg, 20 % от тези с 41 до 50 mmHg и пада до едва 5 % от пациентите с по-високо от 50 mmHg белодробно артериално налягане при диагностицирането.

  • Поставяне на диагноза

Когато лекарят заподозре състоянието, въз основа на оплакванията на пациента, следват рутинни изследвания, които носят различна степен на информативност:


-    Рентгенография на гръден кош – при по-голям обем от засяганията има характерни изменения, които лекарят може да разпознае от снимката;
-    Белодробна сцинтиграфия – изключително информативно изследване, което може да сравни резултатите от вентилация и перфузия. Например зона в белия дроб може да се изобразява нормално при изследване на дишането, но при същата да липсва кръвообращение. Този метод позволява да се разграничи посттромбоемболичната белодробна хипертония от същата с неясен произход.;
-    Белодробна ангиография– контрастно вещество се инжектира в кръвообращението и се прави проследяване, което визуализира кръовообращението на белия дроб. Този преглед е референтен при потвърждаване на белодробна хронична тромбемболия. Може да оцени артериалната анатомия, както и да помогне за преценка на шансовете за успех при ендатеректомия.

  • Лечение 

В зависимост от общото състояние на пациента, както и степента на неговото заболяване в частност, особености на анатомичното място на засягане и други фактори, лекарят взема решение от кой терапевтичен подход най-много би могъл да се благоприятства засегнатият човек. Методите, с които разполагаме са белодробна ендатеректомия, някои други хирургични намеси, белодробна трансплантация и фармакологични терапии.


Библиография:
Dartevelle P, Fadel E, Mussot S, et al. Chronic thromboembolic pulmonary hypertension. Eur Respir J 2004
Riedel M, StanekV,Widimsky J,Prerovsky I. Longterm follow-up of patients with pulmonary thromboembolism. Late prognosis and evolution of hemodynamic and respiratory data. Chest 1982