Бъбречната трансплантация е хирургическа интервенция, която има животоспасяващ характер. В най-общ смисъл, реналната трансплантация е присаждане на здрав бъбрек на пациент с терминално заболяване на собствените бъбреци, най-често хронична бъбречна недостатъчност. Донорите обикновено са роднини на реципиента – приемчика на новия бъбрек, или трупни донори с тъканна съвместимост, най-често пациенти в мозъчна смърт.

 

В какви случаи се извършва бъбречната трансплантация?


Реналната трансплантация се извършва най-често в последен, терминален стадий на бъбречна недостатъчност, при която пациентът е спрял да отделя урина. Това рефлекторно води до натрупване на азотни тела и промяна в електролитния баланс, което носи пряк риск за живота на пациента.

 

До провеждането на трансплантация се прилага хемодиализа, която играе ролята на “изкуствен” бъбрек и филтрира кръвта на пациентите, като по този начин премахва излишните количества електролити и азотни тела.

 

Животозастрашаващото на хроничната бъбречна недостатъчност е, че нивата на калий в кръвта се повишават драстично в хода на заболяването, което може да предизвика, както ритъмно-проводни нарушения, така и внезапна сърдечна смърт, при която сърцето спира своята помпена функция в етап на диастола. Състоянието води до моментална смърт с необратим характер.

 

От друга страна задържането на азотни тела – урея и креатинин, води до развитие на уремия, която често става причина за развитие на уремична кома. Тя е животозастрашаващо състояние поради прякото потискане на регулаторния център за сърдечносъдова и дихателна дейност в мозъчния ствол или пък хиперреактивност на мозъчната кора.

 

Бъбречна трансплантация не може да се извърши при пациенти в стадий на тежка сърдечна и белодробна недостатъчност, както и при тежки хронични заболявания на черния дроб, каквото например е състоянието на хепатит С и чернодробна цироза.

 

Какви са възможните усложнения и какви мерки се взимат при тях?

Най-честата причина за настъпване на усложнения след ренална трансплантация е острото, свръхостро или хронично отхвърляне на трансплантирания орган. Това е процес, който се развива вследствие на имунна реакция от страна на приемчика на трансплантанта.

 

NEWS_MORE_BOX

 

Обикновено имунното отхвърляне на новия орган дебютира до 3-ти или 4-ти месец след провеждане на оперативната техника. Хроничното, бавно и дълготрайно отхвърляне на бъбрека може да доведе до развитие на остра бъбречна недостатъчност в трансплантирания орган, което крие още по-голям риск от летален изход при трансплантираните пациенти и увеличава процента на проведени хемодиализи.

 

Лечението се извършва с прилагането на имуносупресори и кортикостероиди – лекарствени средства, потискащи имунните реакции в организма, пречещи му да отхвърли новия орган. Най-често прилаганите медикаменти са циклоспорин и урбазон във високи дози. Това от своя страна води до някои рискове, свързани с нежеланите лекарствени реакции от прилаганите медикаменти.

 

Какви са нежеланите лекарствени реакции?

Често пациентите, подложени на имуносупресия, развиват хипертонична болест на сърцето, както и висок процент на предразположеност към бактериални и вирусни инфекции, развитие на медикаментозни интоксикации поради високите дози на прилаганите имуносупресори и кортикостероиди. Често се стига до развитие на атеросклероза и повишаване на липидните тела в организма – хиперлипидемия, както и загуба на костно вещество и промяна в костната структура – остеомалация и остеодистрофия.