За по-добра разбиране на проблема е важно уточняване на разликата между антибиотична и антимикробна резистентност. Антибиотичната резистентност е свързана с изграждане на механизми в микроорганизмите, с които те преодоляват въздействието на антибиотиците, докато антимикробна резистентност е по-широко понятие, което се отнася до резистентност към различни медикаменти – противовирусни, противогъбични, антибактериални и антипаразитни, а не само антибиотици.


Резистентността към антимикробните средства не може да бъде определена като някакъв нов феномен, но представлява сериозна заплаха за общественото здраве. Засягат се инфекциозни заболявания, които са придобити в обществото, но и вътреболничните инфекции или както вече навлиза новият термин, с който се означават – инфекции, свързани с медицинското обслужване.


Проблемът генерира редица трудности – икономически отежняващо, удължава болничния престой, повишава смъртността, повишават се разходите за диагностика и лечение.



Употребата на антибиотици задвижва процеса и развитието на резистентност. Неправомерното и често изписване, особено при честите вирусни инфекции, допринася за улесняване на процеса.


Продукцията на ензими – бета-лактамази е най-разпространеният механизъм за развитието на резистентност при Грам-отрицателните бактерии. Този механизъм бързо се разпространява след началото на въвеждане на употребата на широкоспектърните пеницилиниampicillin и amoxicillin през 70-те години на ХХ век.


През 80-те години на ХХ век цефалоспорините (също широкоспектърни-ceftriaxone, cefotaxime) получават широка клинична употреба в началото на 1980 г. С нея, обаче успоредно се развива и антибиотична резистентност. През 90-те години на ХХ век се повишава и употребата на карбапенеми, а през 2000 тази на полимиксините.


По този начин сериозно започват да се ограничават терапевтичните възможности. До момента групата на т. нар. карбапенеми (imipenem, meropenem) е най-стабилната група срещу бактериалните ензими.


Разглеждат се няколко вида на антибиотичната резистентност. Т. нар. разширена устойчивост представлява нечувствителност към поне 1 препарат в почти всички категории, с изключение на 1-2. Докато пълната резистентност е нечувствителност към всички препарати, във всички категории класове антибиотици.


Установено е повишено ниво на резистентност при някои показателни микроорганизми – метицилин-резистентният златист стафилокок (Staphylococcus aureus) общо за лечебните заведения процентно ниво – 15%, а за интензивните отделения процентът достига до 40.


Staphylococcus epidermidis – резистентността към антибиотици достига до 65-85%. Персистиращи високи нива на резистентност се отчитат при микроорганизми като Klebsiella pneumonia – в амбулаторната практика до 30%. Acinetobacter baumannii е с установена карбапенемна резистентност в до 97% от болничните изолати.


През 1996 г. двама лекари създават т. нар. метод управление на антибиотичната употреба (antimicrobial stewardship), което представлява широкомащабно проучване на антибиотичната употреба, молекулярно типиране и анализ на механизмите на резистентност, както и използване на прецизни епидемиологични методи.


Не за подценяване е и ролята на ваксините в борбата с антимикробната резистентност. На първо място в редуцирането на употребата на антибиотици чрез превенция на бактериалните инфекции (напр. конюгираната пневмококова ваксина). Освен това се намалява неправилната употреба на антибиотици чрез превенция на вирусните заболявания, за които антибиотиците са неправомерно изписвани (напр. с противогрипните ваксини).


Утвърждаването на строга антибиотична политика, скрининг за носителство, стриктна хигиена на ръцете и изолационни мерки са с първостепенно значение за ограничаване на антибиотичната резистентност.