За ваксините

Ваксинациите представляват обществено-здравни интервенции, които зависят от бройката: важно е не само хората да са имунизирани срещу някои патогени, но и това да стане с определен процент от населението, така че да се гарантира т.нар. "стаден имунитет" (колективен имунитет). Благодарение на стадния имунитет,  едно възможно избухване на зараза би представлявало самоограничаващо се явление поради факта, че високият дял ваксинирани хора ще затрудняват разпространението на патогени сред съответната популация.

 


Процентът на имунизираните индивиди, необходим за постигане на стаден имунитет, зависи от лекотата, с която се предава дадена болестта. Тъй като дребната шарка (морбили) е силно заразна болест, изчислено е, че процентът следва да е около 95%. Това, разбира се, означава, че основният фокус на здравната политика е да гарантира, че съществен брой хора ще ваксинират себе си и децата си. Понастоящем обаче здравните организации наблюдават притеснителни колебания във връзка с ваксинациите в развитите страни – ситуация, която Световната здравна организация идентифицира като една от десетте основни заплахи за глобалното здраве за 2019 г.

 

Различни политики

И все пак Консултативният научен съвет на европейските академии (EASAC) и Федерацията на медицинските европейски академии (FEAM) предупреждават Европейската комисия срещу въвеждането на единен стандарт, тъй като съществуват различни видове ваксинационни политики, които биха могли да се окажат успешни при постигането на стаден имунитет, в зависимост от конкретните социално-икономически обстоятелства и културен контекст.

 

Съветът по биоетика Nuffield е изготвил „интервенционна стълба”, за да класифицира различните начини, по които правителствата могат да въздействат върху индивидуалния избор. В долната част на стълбата откриваме обществено-образователни кампании, разпространяващи здравна информация, докато в горната част се сблъскваме с максимално рестриктивни интервенции, като например финансови санкции и ограничаване на деца от обществени детски градини и училища. Някъде по средата откриваме различни форми на финансови възнаграждения или удръжки.

 

Една от страните, които наскоро поеха по пътя на задължителните ваксини, е Германия. Законът за защита срещу морбили, който Бундестагът одобри ноември, предвижда както ограничаване от обществените образователни услуги на неваксинирани – по немедицински причини - деца, така и глоби в размера на 2500 евро за техните родители. В Австралия наблюдаваме друг тип политика, при която родителите, неспазващи препоръчителния имунизационен календар, не получават детски надбавки, които държавата би изплатила иначе (т.нар. „no jab, no pay” политика). Разбира се, ако сравним двете намеси, задължителната ваксинация има по-принудителен ефект от удържането на финансови ползи, тъй като ограничената услуга не се отличава просто с парична стойност.

 

От друга страна, Великобритания е страна, чиято медицинска асоциация се съпротивлява срещу задължителните ваксини, въпреки че според Националната здравна служба на Обединеното кралство, ваксинацията на Острова е спаднала до 90,3 процента през 2018-19 г. - под онези 95 процента, необходими за „стаден имунитет”. Причината за тази съпротива не е в безопасността на ваксините, ами в продуктивността на принудата, която – според някои медицински представители - би алиенирала по-скептичните родители и мотивирала антиваксърските настроения сред обществото.

 

В заключение

Имунизационните практики датират от стотици години, но едва през 20-ти век човечеството отбелязва колосален напредък в разработването на ваксини и съответно в намаляването на тежестта на инфекциозни заболявания като полиомиелит, морбили, паротит и рубеола.  Като резултат, ваксините се превръщат в жертва на собствения си успех: тъй като последиците на тези заболявания не са видими в ежедневието на повечето хора, редките, но все пак негативни реакции към ваксините изглеждат все по-очебийни и плашещи, което е и причината да получат непропорционално високо ниво на публичност.

 

Въпреки че съществува единодушие, че рисковете, свързани с неваксиниране, далеч надвишават рисковете от ваксинация, далеч не е толкова ясно какви политики следва да се приложат, за да се гарантира нужният имунизационен обхват. От една страна, някои доклади, какъвто е тазгодишният на Филипо Трентини и колеги, публикуван в BMC Medicine, съветват, че задължителната имунизационна политика е най-ефективна в здравен план – все пак защитните ефекти от ваксинациите се прилагат върху цялата общност поради стадния имунитет. От друга страна, либералните идеали на Запада предполагат, че хората са свободни да действат по собствените си убеждения, когато това е възможно. Тези два момента правят ваксините изключително чувствителна тема, играеща си с границата между публичното здраве и личните свободи.