Цитомегаловирусът – Cytomegalovirus или наричан още херпесен вирус 5 (human herpesvirus 5) принадлежи към семейството на херпесните вируси. Размножава се добре само в клетъчни култури от човешки фибробласти, за разлика от други херпесни вируси, които се размножават в широк набор от клетъчни култури.


Цитомегаловирусът е слабо устойчив при попадане във външна среда. На стайна температура се инактивира сравнително бързо, а обработката му с конвенционални дезинфектанти го унищожава за минути.


Хората са единственият източник и резервоар на инфекцията. Механизмът за предаване на инфекцията е множествен. Пътищата за предаване са полов, трансплацентарен (от майката на плода по време на бременността), чрез преливане на кръв, кръвни продукти или при трансплантация. Не на последно място инфекцията може да се предава и по контактен път – със замърсени ръце и предмети.



След преливане на кръв инфекция може да се развие в рамките на 2 до 6 седмици, а при тъканна трансплантация – 1 до 2 месеца след интервенцията.


Предполага се и аерогенен механизъм на предаване, тъй като вирусът се изолира от носоглътката на болни. Вирусът се предава при повтарящи се и продължителни тесни контакти.


Вирусът предизвиква латентни инфекции, като безсимптомното протичане е най-често срещано. Статистиката показва, че до 40% от юношите и до 80% от възрастните се откриват антитела, които са доказателство за прекарана инфекция.


Материали за изследване са урина, слюнка, сперма, цервикален секрет, кръв, кърма, изпражнения, както и биопсичен материал от различни органи (например сливици), независимо от това дали инфекцията е първична или рецидив (реактивирана).


Данни от лабораторни изследвания показват, че вирусът се открива при 20% от цервикалните секрети при бременни и в до 15% от мъртвородените. Плодът може да бъде инфектиран както при първична, така и при реактивирана инфекция на майката. По-сериозни са уврежданията за плода при първична инфекция – рискът е между 25-40%. При реактивирана инфекция рискът за плода е минимален – до 1%. Неонаталната инфекция води до излъчване на вируса няколко години след преболедуване. Излъчването на вируса може да се възобнови при имунодефицитни състояния или имуносупресия (например прием на медикаменти за потискане на имунната система).


Кърмачетата могат също да бъдат заразени от майката – но в този случай механизмът на предаване на вируса е чрез кърмата, в която се излъчват вирусните частици.


За диагностика на конгенитални (вродени) и перинатални инфекции обикновено се взема урина и слюнка. Амниоцентезата не бива да се провежда преди 21 гестационна седмица, тъй като бъбреците трябва да бъдат достатъчно развити и вирусите да се излъчват в урината. Освен това амниоцентезата може да даде фалшиво-отрицателни резултати в първите 6 седмици след заразяването, тъй като плацентата забавя преминаването на вируса от майката към плода.


Бърза и чувствителна диагностика за цитомегаловирусна инфекция се постига чрез имунофлуоресценция, ELISA или PCR за доказване на антигени. Откриване на IgG антитела е белег за латентна или отминала инфекция. При изследване на повторна проба след 2-3 седмици и наличие на повишен титър на антителата – сигурен маркер за първична вирусна инфекция.


Доказването на IgM антитела не е сигурен маркер за първична инфекция, тъй като титърът им се повишава и след рецидив на латентна инфекция. Тези антитела се задържат в рамките на няколко месеца – средно между 3 и 5 месеца.


При пациенти със СПИН високите титри на IgM антитела не са достоверен маркер за активна инфекция. Необходимо е откриване на ДНК на вируса.