Секвенирането на човешкия геном през 90-те години трябваше да разкрие разнообразните ефекти, които гените притежават за здравето и етиологията на редица болестни състояния. За жалост обаче, шепа неотдавнашни проучвания сочат, че учените все още са съсредоточени върху близо 2000 от около 20 000-те човешки гени, кодиращи за синтеза на протеини.

 

Томас Стагър, специалист в областта на системната биология, решава да провери на какво се дължи този дисбаланс в изследователските интереси на биолозите. От една страна, може да се допусне, че липсата на интерес към повечето гени се дължи на тяхната принципна незначителност. Обаче от друга страна, феноменът може да отразява съществуващи социални структури, системи за възнаграждение, медицинско и обществено значение, предшестващи открития, достъп до технологии и т.н.


 

За да адресират сложния проблем и за да намерят адекватно обяснение, Стагър и колеги създават база данни с химична, физична, биологична, историческа, биометрична, финансова, историческа и експериментална информация от 36 различни източника. Използвайки наличния ресурс, те показват как характеристиката на гените се отнасят до научното финансиране, броят на научните публикации и въобще до научното приоритизиране на някои гени над други.

 

Що се отнася до свойствата на самите гени, кодиращите за повече протеини получават по-голямо внимание, защото са по-лесни за изследване. Допълнително, по-лесно се изследват гени, които се експресират в повече от една тъкан или част на тялото.

 

Що се отнася до финансирането, обучаващите се биолози имат 50% по-малък шанс да се доберат до такова, за да оглавят някой проект, ако са се фокусирали върху по-неизвестните гени.

 

Що се отнася до връзката им с болести, съществува тенденция да се изследват предимно гени, които преобладават при повечето хора, страдащи от конкретно състояние. Това, разбира се, притежава съществена медицинска и научна стойност, но игнорирането на други - по-рядко срещащи се - гени, свързани с болестта, би попречило намирането на нови видове лечения.

 

Въпреки че публикацията, която се намира на сайта на PLOS Biology, не предлага конкретно решение, тя е показателна за нуждата от един по-ефикасен подход към генетичното разнообразие.