В Западните страни, където урбанизацията и застаряването на населението са причина „болестите на старостта“ да са на първите места сред причините за смъртност, тромботичните инциденти представляват сериозна опасност за здравето и живота на голяма част от населението. За особено рискови се считат групите на възрастните над 65 години, диагностицираните с предсърдно мъждене и претърпелите големи хирургични интервенции.

Статистиката показва, че в САЩ предсърдното мъждене е причина за 15 % от 750 000-те хиляди инсулта, регистрирани всяка година, докато 3 милиона души по света получават инсулт вследствие на този вид аритмия. Наличните към момента данни за България показват, че 3,14 % от населението или около 230 000 души имат предсърдно мъждене, което увеличава 5-кратно риска от инсулт. Прогнозите са, че през 2050 г. 16 милиона души или над 50 % от населението на Европа над 80 години, ще страда от предсърдно мъждене. Данните бяха изнесени на специален симпозиум на тема „Нова ера в антикоагулацията в България“, организиран от Boehringer Ingelheim.

Защо е толкова опасно предсърдното мъждене и как може да се профилактира рискът от тромбоза и нейните усложнения?
 

NEWS_MORE_BOX

 

Пресърдното мъждене е най-разпространеният вид аритмия, т.е. смущение на нормалния сърдечен ритъм. При него, върху електрическите импулси, които обичайно контролират сърдечния ритъм, се наслагват и хаотични импулси, произхождащи най-често от началото на белодробните вени. Това може да наруши нормалния кръвен ток, особено в ухото на лявото предсърдие. Бавният ход на кръвта в него и набраздената му стена създават условия, повече наподобяващи тези във вените, отколкото в артериите. Смущаването на кръвния ток от предсърдното мъждене допълнително увеличава риска от образуване на тромб, който може да тръгне по кръвоносната система и да запуши голям кръвоносен съд, предизвиквайки тромбоемболичен инсулт или друг масивен съдов инцидент. Клиничният опит показва, че тези инсулти имат лоша прогноза, ниска и непродължителна преживяемост, двойно по-висока смъртност, имат склонността да рецидивират и са силно инвалидизиращи.

От 1954 г. насам антикоагулантната терапия с варфарин или негови аналози при високорискови пациенти е наложена като стандартна практика. Варфаринът е най-предписваният орален aнтикоагулант в Северна Америка.