Артериалната хипертония е състояние на хронично повишено артериално налягане със стойности над 140/90 mm Hg. Това, разбира се, е малко или много субективен елемент, тъй като в различните възрасти приемаме за нормални различни стойности – например при напреднала възраст за нормално можем да считаме артериална хипертония 150/100. Оставена без лечение артериалната хипертония води до мултиорганни поражения, поради нарушение в перфузията и животозастрашаващи състояния – инфаркт, инсулт.


Калциевите антагонисти са група лекарствени средства, които често се ползват като първа линия на избор при лечение на артериална хипертония, ангина пекторис и хипертонични кризи, аритмии и др. По-нетипично приложение на калциевите антагонисти е при ахалазия, тъй като те водят до понижаване тонуса на долния езофагеален сфинктер.


Традиционно, калциевите антагонисти се класифицират според химичния им строеж, но също някои автори ги разделят на тахифреквентни и брадифреквентни. Според химичната си класификация, те се разделят на:


 

  • Дихидропиридини: Nifedipine, Amplodipine, Felodipine, Nisoldipine, Nicardipine, Nimodipine;
  • Бензотиазепини: Diltiazem;
  • Дифенилалкиламини: Verapamil;
  • Други калциеви антагонисти с афинитет към H1-рецепторите: Cinnarizine, Flunarizine.

Калциевите антагонисти блокират волтаж-зависимите L-тип калциевите канали в миокарда и гладката съдова мускулатура, предизвиквайки релаксация. В миокарда и съдовата гладка мускулатура, при отваряне на тези канали, нараства цитозолната концентрация на калциевите йони, което води до освобождаване на още калциеви йони от ендоплазмения ретикулум. Блокирането на Л-калциевите канали води до блокиране на йонния инфлукс и гладко-мускулна релаксация. Калциевите антагонисти предизвикват дилатация на артериолите, намаляват периферното съдово съпротивление и понижават артериалното налягане. Те не влияят на венозната мускулатура.


Прилагат се за лечение на артериална хипертония и особено се предпочитат при пациенти с диабет, астма, ХОББ, периферни съдови заболявания, където бета-блокерите не са удачен избор. Cinnarizine, Flunarizinе и Nimodipine са по-особени представители и действат главно на церебралните съдове – затова се прилагат при различни неврологично-исхемични състояния и мигрена.

 

Някои от дихидропиридините (нифедипин, никардипин и низолдипин) предизвикват рефлекторна тахикардия, поради барорецепторна стимулация и повишават кислородните нужди на миокарда, заради което и не се предпочитат при пациенти с исхемична болест на сърцето, а вместо това се прилагат по-съвременни представители като Amplodipine. Други – дилтиазем и верапамил проявяват отрицателен хроно-, ино- и дромо-тропен ефекти, заради което имат антиаритмично действие и се ползват, освен това при суправентрикуларни тахиаритмии (напр. при предсърдно мъждене). Избягва се обаче употребата им при пациенти със сърдечна недостатъчност. За нифедипинът е характерен бързо-настъпващ ефект и затова се прилага при хипертонични кризи, като се сдъвква таблетка и се задържа закратко под езика. 


Фармакокинетично, се прилагат перорално и имат сравнително кратък полу-живот (3-8 часа), а Amplodipine е с най-дълъг плазмен полуживот (35-50 часа), което обуславя дългият му антихипертензивен ефект (>24 часа). За разлика от другите представители, амплодипин има отлична перорална бионаличност и силен first-pass метаболизъм. Прилагат се веднъж или два пъти дневно. Verapamil и Diltiazem се прилагат и интравенозно за третиране на аритмии. Поради фармакокинетичните си особености, Amplodipinе превъзхожда останалите представители на групата в продължителен план.


Характерни нежелани лекарствени реакции на калциевите антагонисти са периферни отоци, флъш-синдром, отпадналост, замаяност, хипотензия, гадене, повръщане, главоболие. Много често при прием на калциеви антагонисти се наблюдава констипация, която в някои случаи е причина за прекратяване приема. При някои дихидропиридини (Nifedipine, Nicardipine, Nisoldipine) се наблюдава рефлекторна тахикардия, поради което тези представители не се препоръчват при пациенти с исхпемична болест на сърцето.  По-новият представител Amplodipine и Felodipine са лишени от този страничен ефект, но пък Nifedipine е подходящ за хипертонични кризи и стенокарден пристъп на Принц Метал. Verapamil и Diltiazem, поради кардиоинхибиторните си ефекти могат да предизвикат брадиаритмии, AV-блок и др., не се дават на пациенти със сърдечна недостатъчност. Някои дихидропиридини могат да причинят гингивална хиперплазия.


Относно лекарствените взамодействия – трябва да се избягва едновременното приложение на кардиоинхибиторните калциеви антагонисти с бета-блокери, поради адитивизма на отрицателните хромо- и инотропни ефекти.


В заключение, калциевите антагонисти са първа линия на избор при третиране на артериална хипертония. Предвид фармакокинетичните и фармакодинамичните особености на отделните представители, трябва добре да се подбере правилното средство, в зависимост от диагнозата на пациента и придружаващите му заболявания (сърдечна недостатъчност, исхемична болест на сърцето).