Нефротоксичността представлява бързо вошаване на функциите на бъбрека, в резултат на действието на различни медикаменти и химикали.

 

Основната проява на нефротоксичността е нарушена или променена бъбречна функция. Оценка на функцията на този орган се прави чрез стойностите за скорост на гломерулна филтрация (GFR), азот и урея в кръвта, отделяне на урина, както и тези за серумния креатинин.


 

Въпреки това съществуват вещества, които по дефиниця имат нефротоксично действие, но не влияят на нито един от клиничните маркери за бъбречната функция.

 

След своето приложение, различни медикаменти обикновено се метаболизират в черния дроб, червата и бъбреците. Пътищата за тяхната екскреция за два - ренален и екстраренален.

 

Бъбречната екскреция на лекарството може да се ограничи до три процеса - гломерулна филтрация, тубулна реабсорбция и тубулна секреция. Тубулната секреция позволява на лекарствата да се транспортират от кръвта в урината чрез тубулните клетки.

 

Нефротоксичните вещества се екскретират от тялото чрез гломерулна филтрация и тубулна секреция от проксималната тръба в бримката на Хенле, която се намира в нефрона.

 

След това те се придвижват в дисталните тубули, където лекарствата могат да се утаят, кристализират или да образуват отливки.

 

Това води до запушване на тубулите и причинява тубулно увреждане, което от своя страна може да предизвика остра тубулна некроза. Възможна е и появата на тубулна обструкция от кристали или отливки, чийто резултат да бъде интерстициален нефрит.

 

Механизмите, които водят до нефротоксичност са гломерулната хемодинамика, тубулна клетъчна токсичност, възпаление, кристална нефропатия, рабдомиолиза и тромботична микроангиопатия.

 

Диагностицирането на различните форми на нефротоксичност е бавен процес, тъй като стандартните маркери за скорост на гломерулната филтрация (GFR), азот и урея в кръвта, отделяне на урина и серумен креатинин са слабо чувствителни и специфични.

 

В резултат е възможно забавяне на прилаганото лечение. Поради тази причина се увеличава необходимостта от използването на нови биомаркери за диагностика на увредената бъбречна функция.

 

Биомаркерите са биомолекули, които разкриват връзката между конкретно вещество и заболяване. Те позволяват ранното установяване на налично нарушение, причинено от излагането на екзогенни токсични вещества.

 

Новите биомаркери за нефротоксичност включват N-ацетил-глюкозаминидаза (NAG), глутатион-s-трансфераза (GST), гама-глутамил транспептидаза (GGT), аланин аминопептидаза (AAP), лактат дехидрогеназа (LDH) и молекула на бъбречното увреждане 1 (KIM-1).

 

Референции:

https://www.news-medical.net/life-sciences/What-is-Nephrotoxicity.aspx