Epstein – Barr virus е част от семейството на херпесните вируси. В класификацията им се означава още като human herpesvirus 4. Вирусът е бил изолиран от туморни клетки при лимфон на Бъркит, както и в лимфобласти от болни с инфекциозна мононуклеоза. Характерна е силно изразената трансформационна активност по отношение на лимфоидните клетки, откъдето се определя и високият потенциал за туморогенеза.


Вирусът е разпространен повсеместно. Характерно за него е, че при попадане в околната среда бързо се инактивира и губи инфекциозните си свойства. Обработката с различни дезинфектанти го унищожават за минути. Разпространението на инфекцията е по въздушно-капков път, както и контактно-битов (при досег със заразени предмети от секрети на болен). Обикновено заболяването е спорадично – единични случаи и в редки случаи има потенциала да предизвика ограничени епидемии в училища или казарми.


Източник и резервоар на инфекцията са хората. Периодът, през който вирусоносителите са заразни може да бъде продължителен – излъчването в слюнката може да персистира 18 месеца след заболяването.



Вирусът атакува определени клетки на имунната система – лимфоцити, както и епителни клетки (например тези на носната лигавица). До 70% от населението е инфектирано с вируса и в над 90% от инфектираните периодично или доживотно се излъчва вирусът, въпреки асимптоматичното проявление.


Категоричната диагноза разчита на серологичното потвърждаване – чрез откриване на антитела. Те се появяват още в началото на заболяването и обикновено персистират 1-2 месеца. По време на острата инфекция първоначално се синтезират антитела от клас IgM, които се съхраняват в рамките на до 4 месеца. На малко по-късен етап се появяват и антитела от клас IgG, които постепенно нарастват и остават пожизнено в кръвта.


Обичайно серумната проба се взема твърде късно в хода на продължително заболяването, поради което се установява титър на IgG антитела в пикови концентрации.


Широко използвана е реакция хемаглутинация на Пол-Бюнел. Тестът е много добър за доказване на инфекциозна мононуклеоза при възрастни, но не е достатъчно надежден при деца. По-висока специфичност и чувствителност имат Monospot тестът и ELISA тестовете.