Андриан Георгиев е инструктор по Първа помощ и един от малкото редовни кръводарители в България.
Започва да се занимава с Първа помощ през септември 1997 г. Отдава се на професията. Има квалификации и сертификати за:
•    Инструктор по Първа долекарска помощ 4-то ниво към Български младежки червен кръст; 
•    Инструктор по Първа помощ на бебета, деца и възрастни;
•    Инструктор по Първа помощ на работното място;
•    Инструктор по кардио-пулмонална ресусцитация (КПР) и автоматична външна дефибрилация (АВД) и Първа помощ с автоматична външна дефибрилация;
•    Инструктор по КПР И АВД към Европейски съвет по ресусцитация.
Освен с тях, Андриан Георгиев може да се похвали с рядко популярни постижения, които красноречиво говорят за способностите му – той е европейски шампион по Първа помощ за 2013 г.; съдия на европейските състезания по Първа помощ през 2015 г. и 2016 г., национален обучаващ по Първа помощ на Българския младежки Червен кръст. Води обучения по Първа помощ във FirstAidbg.com.


 - Андриан, как се чувстваш след поредното даряване на кръв? Имаш ли представа какъв е броят на хората с твоята кръвна група в България?


Много добре! Както всеки един друг път. Противно на някои хора, които им прилошава след кръводаряване, на мен ми “просветва”. И най-вероятно не само поради физиологични процеси, че кръвта се подменя, а и защото вярвам, че по този начин правя нещо добро за някой, който се нуждае в момента. 
Не съм се интересувал конкретно колко души в България са с нулева кръвна група, но според световното ѝ разпределение, нулевата кръвна е наистина рядка. В световен мащаб, само 7% от населението е с нея и отрицателен резус фактор. По-скоро “уникалността” ѝ се крие в това, че е универсален дарител. В този ред на мисли, докато мога, ще дарявам.


 

 - Ти спасяваш животи по две линии - първо като инструктор по Първа помощ, и второ като даряваш кръв. Какво всъщност те мотивира?


На мен самия преди много години ми се наложи да ми преливат кръв, и т.к. съм нулева отрицателна кръвна група (0-), беше трудно да се намери. Тогава реших, че ще превърна кръводаряването в моя лична мисия и освен да го правя, да мотивирам и близките си познати, при възможност от тяхна страна да не се страхуват да се разделят с 450 мл (+/-5%) от тази животоспасяваща течност. След още едно кръводаряване, влизам в клуб 30. Преди време чух една наша българска поетеса да казва, че човек се ражда на този свят не само заради собственото си щастие, а и, за да помага на останалите. Дали съм бил в такъв период или просто нещо завибрира на моята честота в този момент, но от тогава и до ден днешен съм възприел тази философия и за себе си. Искам да помагам, така се чувствам добре. И още по-добре ще се чувствам, ако мога да увлека и още хора да го правят – под каквато и да е форма.

 

 - Кога и как реши да се занимаваш с Първа помощ?


Това беше в далечната 1997 г. Бях по-изявено дете в училище – пишех есета, участвах в конкурси, бях председател на класа и т.н. Един ден ме извикаха при педагогическия съветник на училището и ми казаха: “Ето там трябва да ходиш!”. И аз и там ходих. Това там се оказа Българският Червен кръст в гр. Плевен. Противно на повечето ми приятели от там (БЧК) първо ме накараха да отида, а след това ми стана интересно. Помня, че първото нещо, на което ни учиха, беше изкуствено дишане и сърдечен масаж. От момента на този челен сблъсък, преди 24 години, та до ден днешен си се водим ръка за ръка с първата помощ. Вероятно нямаше да е това, което е, ако не бях попаднал в ръцете на Марияна Манушева – моят учител и най-голям вдъхновител в света не просто на първата помощ, а на прецизната първа помощ. Сега тя, първата помощ, е едно от онези неща, които никога не ти се иска да пуснеш – хоби, страст, призвание, професия и още много епитети, за които има място във всичките нюанси на заниманията ми с първа помощ.

 

 - Колко важна е първата помощ? Попадал ли си в подобни реални ситуации извън обученията?


И да кажа: “Първата помощ е изключително важна и животоспасяваща!” много хора биха си помислили, че съм пристрастен (какъвто и съм). Но това наистина е така. Един от най-пресните примери, с които мога да потвърдя това си твърдение е инцидентът, който се случи на Европейското първенство по футбол с Кристиян Ериксен. Футболистът получи внезапен сърдечен арест. Светкавичната намеса на съотборниците и употребата на автоматичен външен дефибрилатор в първите минути от настъпване на състоянието, успяха да го върнат в съзнание още на терена. Това е състояние, при което, ако очевидец на инцидента не се намеси в рамките на първите няколко минути, след случването му, изходът е летален. Ето толкова важна е първата помощ!


Друга важност за оказването на първа помощ се налага и от физиологичните граници на човешкото тях. След третата минута без кислород в мозъка, започват да настъпват необратими процеси, особено при животозастрашаващите наранявания и състояния – задавяне с неефективно кашляне, силно кръвотечение, безсъзнание и внезапен сърдечен арест. Ето тук е важно, очевидците на инцидента да се намесят веднага (разбира се, съблюдавайки собствената си безопасност). Това е така, защото дори и най-бързите линейки в света, не могат да пристигнат на мястото на инцидента за по-малко време от 5-8 минути. Преди известно време, проверявах статистиката на Националната здравна служба на Англия за време на пристигане на линейка в случаите на внезапен сърдечен арест. Опитват се, но признават, че не могат да свалят времето за пристигане под 7 минути. Като се добавят и времето за първоначална паника, “окопитване на очевидците”, звънене и комуникация със спешен телефон… в момента, в който пристигне линейката и ако на пострадалия не е правена кардиопулмонална ресусцитация, то шансовете да е съживяем, са нищожни.


За реални ситуации – да, попадал съм, някои по-екстремни, някои не толкова. Едни от най-неприятните ситуации са ми онези с епилептичен гърч. Състоянието изглежда драматично, хората наоколо се стряскат, отдръпват се и в един от ситуациите, се оказах абсолютно сам. Но вярвам, че колкото повече повтаряме и практикуваме по време на курсовете какви са правилните мерки за оказване на първа помощ в подобни ситуации, толкова по-хладнокръвни и бързореагиращи ставаме.

 

 - У нас, за съжаление, здравната култура е доста ниска. Какви са тенденциите?


Донякъде е така. Но аз съм оптимист и винаги търся “добрата новина”. Занимавам се с курсове по първа помощ от вече над 10 години. Наблюденията ми в Училището по първа помощ обаче са, че все повече и повече хора се интересуват от курсове по първа помощ. Независимо, че са преминавали курса на БЧК за шофьорска книжка и/или подобни курсове на работното място, те посещават и нашите. А още по-успокояващият факт за безопасността на хората около тях е, че някои от курсистите се връщат да повтарят и потретват курсовете, през които са минали. Защото за щастие, първата помощ не е нещо, което се налага да се прави всеки ден и, за да се поддържа ниво, знанията и уменията трябва да се опресняват (поне веднъж годишно). Отделно от курсовете в София, организираме и провеждаме курсове и в други градове – Пловдив, Варна, Бургас, Плевен, Русе, Стара Загора. Интересът е все по-голям, което може само да ни радва по отношение осъзнатостта на обществото за важността от придобиване на знания и умения за оказване на първа помощ. С настъпването на Covid-19, подобно на много други сфери, трябваше и ние да се трансформираме в дигитална среда. Онлайн курсовете пък от своя страна, отвориха възможността на много българи в чужбина да ги преминат. В този ред на мисли, тенденцията е положителна. И вярвам, интересът ще върви само нагоре.

 

 - Отскоро вече се провеждат и курсове за деца...


Всъщност, тези курсове съществуваха в подобен формат преди пандемията, така че не са новост за Училище по първа помощ. Но тъй като за всичките ми колеги, включително и мен самия, първата помощ е кауза и призвания, постоянно мислим как да оптимизираме работата си, за да можем да научим хората на повече и повече. Така се роди идеята - донякъде провокирана и от Covid-19 - да разделим курса по първа помощ при животозастрашаващи инциденти с бебета и деца на две части – едната е теоретична, която всеки един човек може да премине от комфорта на собствения си дом, каравана на морето, вила в планината и т.н. Онлайн курс, с инструктори на живо. И втора част, която съвсем наскоро стартирахме – присъствен практически курс по първа помощ на бебета и деца. В него показваме и упражняваме с курсистите различни техники за оказване на първа помощ при малчуганите – задавяне, изкуствено дишане и сърдечен масаж, обездвижване при счупване, стабилно странично положение при безсъзнание и много други. За момента те се провеждат само в София, но както е модерно да се казва… “Скоро и във вашия град”. Само чакаме да отменят противоепидимичните мерки и тръгваме на турне, защото ежедневно получаваме запитвания за тези курсове от различни точки на България.

 

 - Къде се намира България по отношение първата помощ, в сравнение с други държави?


Откровено – не на челните места, където ни се иска да бъде. През 2019 г., заедно с Фондация “Първите три минути”, инициирахме и проведохме първото по рода си национално онлайн проучване, което нарекохме “Обществото и първа помощ”. Тази идея се роди от факта, че в България няма актуална статистика за подготовката и отношението на населението за оказване на първа помощ. Логично и предполагаемо беше, че огромен процент от хората са преминавали курс по първа помощ само веднъж в живота си, преди повече от 5 години, по време на курсовете за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство. В следствие на това, останалите резултати са логични – хората се притесняват да оказват първа помощ, защото не са уверени в знанията и уменията, които имат. И много от тях изтъкват, че това се дължи на липсата на регулация за опресняване на тези знания и умения. Данните от самото проучване са доста интересни и пълния доклад може да бъде свален и прочетен на firstaid.bg
В момента разработвам докторската си дисертация, в която искам да изследвам каква е промяната в нагласите на обществото за първата помощ от 2019 г. до момента. Все повече наблюдавам, че голям процент от хората имат желание и готовност да окажат първа помощ в случай на инцидент или остра форма на заболяване и искрено се надявам, че тенденцията ще е положителна. Личната ми мечта е един ден да достигнем нивото на държави като Австрия, Германия и Норвегия, в които процентът на обучено население да окаже първа помощ е над 80.

 

 - Възможно ли е някой ден да имаме автоматични дефибрилатори на публични места? 


Абсолютно, да. Защото вече има поставени дефибрилатори на обществени места. В София също има вече места, на които има: Физическия факултет на Софийския университет - който беше закупен със средства от кампанията ни “Стар акумулатор за нов дефибрилатор”; в сградата на Българския Червен кръст и др. Тук не говорим за корпоративния сектор, на който понятието автоматичен външен дефибрилатор е познато от много отдавна. Става въпрос за автоматични дефибрилатори за обществено ползване.
В Пловдив заработи общинска програма за поставянето и инсталирането на тези устройства и те могат да бъдат открити в ДКЦ-тата, в общинските болници и в сградата на общината. Разбира се, като всяка една нова и непозната тема, така и темата за АВД трудно пробива, но ние сме упорити и вярваме, че популяризирането на тази животоспасяваща техника и курсовете за обучение за работа с нея, ще са все по-актуални и популярни. Да не се повтарям за случая с Кристиян Ериксен, но благодарение точно на такава машина, той беше върнат към живот.

 

 - Възстанови ли се нормалния ти начин на живот във връзка с пандемията?


За себе си вярвам, че съм адаптивен човек, който се старае да е в крачка с променящата се околна среда. Особено за онези неща, върху които нямам сила да влияя. Приемам ги като нови предизвикателства, защото те са там, за да ги прескачаме, а не да се спираме пред тях и да се тюхкаме. Но да, излизам с приятели вече доста по-спокойно, танцувам все повече и повече - хоби, подновихме присъствените курсове по първа помощ… здрав съм. Какво повече да иска човек от това? Пожелавам го и на вас! Бъдете здрави и повече щастливи. Успех!